Пътят ставаше все по-широк и ясно очертан. Минаха покрай две отдавна запустели сгради. Роланд каза, че втората вероятно е била вятърна мелница. Според Сузана руините бяха обитавани от духове.
— Не бих се изненадал — отбеляза Стрелецът.
Прозаичният му тон смрази и двамата.
Когато мракът ги принуди да спрат, дърветата оредяваха и ветрецът, който ги бе преследвал цял ден, се бе превърнал в лек топъл повей. Земята пред тях продължаваше да се издига.
— След ден-два ще стигнем до върха на хребета — каза Роланд. — После ще видим.
— Какво? — попита Сузана, но той само сви рамене.
През нощта Еди отново се залови да дялка ключа, но не го осеняваше вдъхновение. Увереността и радостта, които изпита, когато ключът бе започнал да придобива очертания, го бяха напуснали. Пръстите му бяха несръчни. За пръв път от няколко месеца с копнеж се замисли колко хубаво би било, ако имаше малко хероин. Не много. Беше сигурен, че една доза ще го накара бързо да довърши работата си.
— Защо се усмихваш, Еди? — попита Роланд, който седеше от другата страна на огъня.
Ниските, раздухвани от вятъра пламъци капризно танцуваха между тях.
— Усмихвам ли се?
— Да.
— Мислех си колко са глупави някои хора. Слагаш ги в стая с шест врати, а те пак минават през стените. И после имат наглостта да ти го натякват.
— Ако се страхуваш от онова, което може да е зад вратата, може би минаването през стените изглежда по-безопасно.
Еди кимна.
— Може би.
Работеше бавно и се опитваше да види очертанията на дървото — особено онова малко „S“ на края. Установи, че е станало много неясно.
„Моля те, Господи, помогни ми да не го оплескам“ — помисли си, но ужасно се страхуваше, че вече е започнал да прави точно това. Накрая се отказа, върна на Стрелеца ключа, който изобщо не се беше променил, и се сгуши под една от кожите. Пет минути по-късно отново засънува момчето и старото игрище на Марки Авеню.
11
Джейк излезе от апартамента около седем и петнадесет. Имаше осем часа свободно време. Хрумна му да се качи на метрото и да се махне от Бруклин, после реши, че това е лоша идея. Едно хлапе, избягало от училище, щеше да привлече повече внимание в покрайнините, отколкото в центъра на града и ако наистина искаше да търси мястото и момчето, с което трябваше да се срещне там, налагаше се да измисли нещо.
„Няма проблем — бе казало момчето с жълтата фланелка и зелената кърпа. — Ти намери ключа и розата, нали? По същия начин ще откриеш и мен.“
Само че Джейк вече не си спомняше как бе намерил ключа и розата. Спомняше си само радостта и чувството за сигурност, които изпълниха сърцето и мислите му. Надяваше се отново да ги изпита. А през това време щеше да се движи. Това беше най-добрият начин да не те забележат в Ню Йорк.
Извървя по-голямата част от разстоянието до Първо Авеню, сетне се върна по пътя, по който бе дошъл, като постепенно се приближаваше към жилищната част на града, следвайки зелената светлина на светофарите (вероятно подсъзнателно знаеше, че дори те служат на Лъча). В десет часа се озова пред Музея на изкуствата на Пето Авеню. Беше му топло и се чувстваше уморен и потиснат. Пиеше му се газирана вода, но трябваше да запази колкото е възможно по-дълго малкото пари, които имаше. Беше извадил и последния цент от кутията до леглото си, но цялата сума възлизаше едва на осем долара.
Група ученици се строяваха за обиколка на музея. Импулсивно Джейк застана в края на редицата и влезе заедно с тях.
Обиколката продължи час и петнадесет минути. Хареса му. В музея беше тихо. Нещо повече, имаше климатична инсталация. И картините бяха хубави. Особено му се понравиха няколко от произведенията на Ремингтън, изобразяващи Стария Запад, и едно голямо платно на Томас Харт Бентън, на което парен локомотив прекосяваше обширните равнини около Чикаго, а мускулести фермери в работни комбинезони и сламени шапки стояха в нивите си и го гледаха. Учителките забелязаха Джейк едва накрая. Красива чернокожа жена в официален син костюм го потупа по рамото и го попита кой е.
Джейк не я видя да се приближава и за миг се вцепени. Машинално бръкна в джоба си и стисна сребърния ключ. Мислите му мигновено се проясниха. Отново се почувства спокоен.
— Групата ми е горе — виновно се усмихна той. — Трябваше да гледаме модерното изкуство, но тези неща тук долу много повече ми харесват, защото са истински картини. Някак са… нали разбирате…