— Измъкнал си се тайно, а? — подсказа учителката и ъгълчетата на устните й се извиха в едва сдържана усмивка.
— Е, по-скоро бих казал, че съм си тръгнал, без да се сбогувам.
Думите неволно се изтръгнаха от устните му. Учениците, които се бяха втренчили в него, бяха озадачени, но този път учителката се засмя.
— Или не знаеш, или си забравил — каза тя, — но във Френския чуждестранен легион са застрелвали дезертьорите. Предлагам ти веднага да се върнеш при класа си, млади господине.
— Да, госпожо. Благодаря. Те и без това сигурно вече са свършили.
— В кое училище учиш?
— Академията „Марки“.
И това му хрумна неочаквано.
Качи се на горния етаж. Заслуша се в разпокъсаното ехо от стъпки и приглушени гласове, отекващи в огромното пространство на ротондата, и се зачуди защо бе изрекъл онова име. Никога през живота си не бе чувал за академията „Марки“.
12
Изчака във фоайето на горния етаж, после забеляза, че единият от пазачите го гледа с нарастващо любопитство, и реши да се измъкне. Надяваше се, че класът, към който се бе присъединил за известно време, си е тръгнал.
Погледна часовника си. На лицето му се изписа изражение, което се надяваше, че прилича на: „Господи! Колко късно е станало!“, сетне хукна надолу по стълбите. Класът и красивата чернокожа учителка, която се бе засмяла на идеята за заминаване без сбогуване, ги нямаше и Джейк реши, че също трябва да се махне оттам. Щеше да се разходи още малко — бавно, заради жегата — и да се качи на метрото.
Спря пред сергия за кренвирши на ъгъла на Бродуей и Четирийсет и втора улица и даде част от оскъдните си пари за вкусен сандвич. Седна на стъпалата на близката банка, за да изяде обяда си, и това се оказа досадна грешка.
До него се приближи полицай, който размахваше палката си в сложна поредица от движения. Изглежда не обръщаше внимание на нищо друго, освен на маневрите с палката, но когато спря пред Джейк, бързо я пъхна в примката и се обърна към него.
— Здрасти, младежо. Няма ли училище днес?
Джейк гладно поглъщаше сандвича си, но последната хапка заседна на гърлото му. Какъв скапан късмет… ако изобщо можеше да се нарече късмет. Намираха се на Таймс Скуеър, сборното място отрепките в Америка, където беше пълно с продавачи на наркотици, наркомани, проститутки и сводници, но това ченге ги подминаваше, за да се заяде с него.
Преглътна с усилие, сетне каза:
— Тази седмица е последната. Днес имахме само едно контролно. След това ни освободиха. — Млъкна, защото изпитателният поглед на полицая не му хареса, после смутено добави: — Имам разрешение.
— Аха. Може ли да видя картата ти за самоличност?
Сърцето на Джейк се сви. Дали майка му и баща му вече се бяха обадили на ченгетата? След приключението предишния ден това беше твърде вероятно. Нюйоркската полиция обикновено не би обърнала голямо внимание на поредното изчезнало дете, особено след като го нямаше само от половин ден, но баща му беше важна клечка в телевизията и се гордееше с връзките си. Джейк се съмняваше, че полицаят има негова снимка… но може би знаеше името му.
— Ами — с нежелание отговори той, — нося картата си за ученическо намаление за магазин „Среден свят“, но това е всичко.
— Магазин „Среден свят“ ли? Не съм го чувал. Къде се намира? В Куинс ли?
— Ами… на Трийсет и трета улица.
— Аха. Дай я.
Полицаят протегна ръка.
Един чернокож с мъниста в косите, разпилени на раменете на жълтия му като канарче костюм, надникна през рамото му.
— Арестувай белия задник, полицай! Изпълни дълга си! Веднага! — весело каза той.
— Затваряй си устата и се разкарай, Илай — каза ченгето, без да се обръща.
Илай се изсмя, показвайки няколко златни зъба, и отмина.
— Защо не поиска неговата карта за самоличност? — попита Джейк.
— Защото в момента искам твоята. Покажи я, синко.
Ченгето или знаеше името му, или бе надушило, че нещо не е наред. Но това може би не беше толкова изненадващо, след като Джейк беше единственият бял в район, където вечно имаше размирици. И в двата случая въпросът се свеждаше до едно — идеята да изяде там обяда си беше тъпа. Но краката го боляха и беше гладен, по дяволите.