„Няма да ме спреш — помисли той. — Не мога да ти позволя да го направиш. Днес следобед в Бруклин трябва да се срещна с един човек… и на всяка цена ще бъда там.“
Вместо да извади портфейла си, той бръкна в джоба си, измъкна ключа и го вдигна към полицая. Обедното слънце обсипа лицето на мъжа с малки монети от отразена светлина. Очите му се ококориха.
— Хей! — задъхано възкликна той. — Какво е това, хлапе?
Протегна ръка към ключа, но Джейк го дръпна. Отразените кръгчета светлина хипнотично танцуваха по лицето на ченгето.
— Не е необходимо да ти давам картата си. Можеш да прочетеш името ми и без да я взимаш, нали?
— Да, разбира се.
Любопитството изчезна от лицето на полицая. Не откъсваше очи от ключа. Погледът му беше вторачен, но не съвсем безизразен. В него се четеше удивление и неочаквано щастие. „Ето, това съм аз — помисли Джейк. — Където и да отида, разпръсквам радост и доброта. Въпросът е какво да правя сега?“
Млада жена (вероятно не библиотекарка, съдейки по зелените копринени прилепнали панталони и прозрачната й блузка), полюшвайки бедра, се приближи към тях. Носеше обувки с осемсантиметрови токове. Погледна първо ченгето, после Джейк. Видя ключа и застина на мястото си. Ръката й бавно се вдигна и докосна гърлото й. Някакъв мъж се блъсна в нея и й каза да гледа къде върви. Младата жена не му обърна внимание. Джейк видя, че край тях се бяха спрели още четири-пет човека. Всички се бяха втренчили в ключа. Събираха се, сякаш бяха видели уличен факир.
„Справяш се страхотно. Никой не те забеляза“ — помисли Джейк. Погледна през рамото на ченгето и на другата страна на улицата съзря табела с надпис „Аптеката на Денби“.
— Казвам се Том Денби — рече Джейк на ченгето. — На картата ми пише така, нали?
— Да, да.
Полицаят бе загубил интерес към него. Вниманието му беше привлечено от ключа. Петънцата отразена слънчева светлина скачаха и се въртяха на лицето му.
— А ти не търсиш момче на име Том Денби, нали?
— Не — отговори ченгето. — Не съм чувал за него.
Около тях се бяха събрали половин дузина зяпачи. Всички гледаха мълчаливо и удивено сребърния ключ в ръката на Джейк.
— И аз мога да си тръгвам, нали?
— Какво? О, разбира се. Върви.
— Благодаря — рече момчето, но в момента не беше сигурно как да тръгне.
Беше обградено от мълчаливата тълпа зомбита. Струпваха се все повече хора. Идваха само да видят какво става, но онези, които съзираха ключа, се втрещяваха и не можеха да откъснат очи от него.
Джейк стана и бавно тръгна заднешком по широките стълби на банката. Държеше ключа пред себе си като укротител на лъвове, вдигнал камшика си. Стигна до широката бетонна площадка горе, пъхна го в джоба си, обърна се и побягна.
Спря само веднъж и погледна назад. Малката група около полицая бавно се съживяваше. Хората се споглеждаха с озадачени изражения, после продължаваха по своя път. Полицаят погледна безучастно вляво, сетне вдясно и нагоре към небето, сякаш се опитваше да си спомни как се бе озовал там и какво е мислел да направи. Джейк беше видял достатъчно. Беше време да намери спирка на метрото и да отиде в Бруклин преди да се е случило още нещо странно.
13
В два и петнадесет същия следобед той бавно изкачи стъпалата на метростанцията и застана на ъгъла на Касъл и Бруклин Авеню, гледайки кулите от пясъчник на Ко-Оп Сити. Чакаше да го обземе онова чувство на увереност и насоченост, което му помагаше да вижда в бъдещето. Чувството не идваше. Нищо. Той беше само едно хлапе, застанало на ъгъла, и късата му сянка лежеше в краката му като уморено куче. „Е, тук съм… А сега какво да направя?“ Установи, че няма ни най-малка представа.
14
Малката група пътници стигна до билото на продълговатия хълм с лек наклон, по който се изкачваше, и спря да погледне на югоизток. Дълго време останаха безмълвни. Сузана на два пъти понечи да каже нещо, но се отказа. За пръв път през живота си не можеше да намери подходящите думи.
Почти безкрайната равнина пред тях сякаш дремеше под златистата светлина на следобедното слънце. Тревата беше буйна, изумруденозелена и много висока. Горички от дървета с дълги тънки стволове и широки разперени корони изпъстряха пейзажа. Сузана бе виждала такива дървета в документален филм за Австралия.