Пътят, който следваха, се спускаше надолу към другата страна на хълма и после се източваше прав като конец на югоизток — ярко бяло платно, прорязващо тревите. Далеч на запад Сузана видя стадо големи животни, които спокойно пасяха. Приличаха на бизони. На изток краят на гората образуваше извит полуостров в тревите. Очертанията му бяха тъмни и неясни. Наподобяваше на ръка със свит юмрук.
Тя осъзна, че посоката е там, накъдето течаха всички ручеи и потоци, които видяха. Бяха притоци на огромната река, която извираше от края на гората и сънено течеше към източния край на света. Беше много широка.
Сузана виждаше и града.
Неясната смесица от върхове и кули се извисяваше над далечния хоризонт. Можеше да са на сто, двеста или триста хиляди километра. Въздухът в този свят изглежда беше съвършено чист и не позволяваше правилно да се прецени разстоянието. Само беше сигурна, че видът на онези неясни кули я изпълва с безмълвно удовлетворение… и със силна, болезнена носталгия по Ню Йорк. „Бих направила почти всичко, за да видя отново очертанията, на Манхатън от моста «Трайбъро».“
После се усмихна, защото това не беше истина. Не би заменила за нищо света на Роланд. Тихата му загадъчност и празните пространства бяха опияняващи. Пък и любимият й беше тук. В Ню Йорк щяха да бъдат обект на презрение и гняв, мишена на грубите, жестоки шеги на всеки идиот. Чернокожа жена на двадесет и шест години и белият й любовник, който беше три години по-млад от нея и имаше склонността да бръщолеви глупости, когато се развълнуваше, и само допреди година „се друсаше“. Тук нямаше кой да им се присмива и подиграва. Никой не ги сочеше с пръст. Тук бяха само Роланд, Еди и тя — последните трима стрелци на света.
Хвана дланта на Еди и я стисна. Беше топла и успокояваща.
— Онова трябва да е река Сенд — промълви той и посочи към далечината. — Никога не съм предполагал, че ще я видя… дори не бях сигурен, че съществува. Също като Пазителите.
— Колко е красива — прошепна Сузана. Не можеше да откъсне очи от огромното пространство пред себе си, задрямало в люлката на лятото. Очите й проследиха сенките на дърветата, пресичащи равнината в продължение на километри до мястото, където Слънцето потъваше зад хоризонта. — Сигурно така са изглеждали Великите равнини, преди да бъдат населени, дори още преди индианците да се появят.
Вдигна свободната си ръка и посочи натам, където Великия път се стесняваше.
— Там е твоят град — добави. — Нали?
— Да.
— Изглежда съвсем нормално — рече Еди. — Възможно ли е още да е непокътнат? Древните ли са изградили онзи кладенец?
— Всичко е възможно в тези времена — отговори Роланд, но в гласа му прозвуча колебание. — Не бива да храниш големи надежди.
— Какво? А, няма.
Но надеждите на Еди бяха големи. Онези неясни очертания бяха предизвикали носталгия в сърцето на Сузана, но в него разпалиха внезапен огън на очакване. Ако градът още беше там — и явно беше така — в него може би имаше хора, при това не само човекоподобни същества, каквито Роланд бе срещнал в подножието на планината. Жителите на града можеше да са („Американци“ — прошепна му подсъзнанието) интелигентни и услужливи. Може би знаеха разликата между успеха и провала или дори между живота и смъртта. Пред очите му проблесна видение (отчасти предизвикано от филми като „Последният звезден изтребител“ и „Черният кристал“) — свят на прегърбени, но величествени градски старейшини, които можеше да им дадат храна, взета от непокътнатите магазини на града или от специални градини, отглеждани с мехурчета кислород). И докато той, Роланд и Сузана се тъпчеха, те щяха да им обяснят какво точно има пред тях и какво означава всичко. Подаръкът им на раздяла с пътниците щеше да бъде туристическа карта с най-точния маршрут до Тъмната кула, очертан в червено.
Еди не знаеше израза deus ex machina, но беше достатъчно голям, за да знае, че такива мъдри и любезни хора съществуваха предимно на страниците на комиксите и в евтините филми. Ала идеята беше опияняваща — анклав на цивилизация в този опасен и пуст свят, мъдри възрастни хора-елфи, които щяха да им кажат какво всъщност правеха. А приказните очертания на града в мъглявината правеха идеята напълно вероятна. Дори ако градът беше запустял и населението измряло от отдавнашна чума или експлозия на химически завод, пак щеше да им послужи като един вид гигантска кутия с инструменти — огромен военен склад, където можеха да се екипират за трудните преходи, които беше убеден, че им предстоят. Пък и беше градско момче и видът на всички високи кули събуждаше надеждите му.