— Добре — каза той, като едва не се засмя на глас от вълнение. — Да вървим! Да вкараме в играта онези мъдри елфи!
Сузана озадачено го погледна, но се усмихна.
— Какви ги бръщолевиш, бяло момче?
— Нищо. Няма значение. Да вървим. Какво ще кажеш, Роланд? Искаш ли да…
Но нещо в лицето на Стрелеца — объркано и замечтано — го накара да млъкне и да сложи ръка на раменете на Сузана, сякаш за да я предпази.
15
След като набързо огледа градския пейзаж, очите на Роланд бяха привлечени от нещо, намиращо се много по-близо до мястото, където стояха. Изпълниха го безпокойство и лоши предчувствия. Беше виждал подобни неща, когато Джейк беше с него. Спомни си как най-сетне бяха успели да излязат от пустинята и да тръгнат по следите на човека в черно, водещи ги по хълмовете и към планините. Пътешествието беше трудно, но поне имаха вода.
Една нощ се събуди и установи, че Джейк го няма. Беше чул сподавени, отчаяни викове, идващи от върбовата горичка до малкия поток. Докато си проправи път до поляната в средата на горичката, виковете на момчето престанаха. Роланд го намери да стои на място, което много приличаше на онова пред тях. Място за жертвоприношения, където живееше оракул… който говореше, когато го принуждаваха… и убиваше, когато можеше.
— Роланд? — обади се Еди. — Какво има? Нещо не е наред ли?
— Виждаш ли онова? Това е говорящ пръстен. Очертан е с високи камъни.
Втренчи се в Еди, с когото се бе запознал в страшния, но приказен самолет в онзи странен друг свят, където стрелците бяха облечени в сини униформи и имаше неизчерпаеми запаси от захар, хартия и прекрасни наркотици като астин. На лицето на Еди се изписваше някакво загадъчно изражение — предсказание. Ярката надежда, която озари очите му, докато гледаше към града, изчезна, оставяйки го тъжен и мрачен. Това беше изражение на човек, взиращ се в бесилката, на която скоро щеше да намери смъртта си.
„Първо Джейк, а сега и Еди — помисли Стрелецът. — Колелото на живота е безпощадно. Винаги стига до едно и също място“
— О, по дяволите — рече младежът. Гласът му беше сух и изплашен. — Мисля, че това е мястото, където хлапето ще се опита да се присъедини към нас.
Стрелецът кимна.
— Твърде вероятно. Такива места са редки и привлекателни. Веднъж го проследих до подобно място. Оракулът, който го пазеше, едва не го уби.
— Откъде знаеш? — попита Сузана. — Сън ли беше?
Еди поклати глава.
— Не знам. Но в мига, в който Роланд посочи онова проклето място… — Гласът му постепенно заглъхна. Погледна Стрелеца и добави: — Трябва да стигнем дотам колкото е възможно по-бързо.
Гласът му звучеше отчаяно и беше изпълнен със страх.
— Днес ли ще се случи? — попита Роланд. — Довечера?
Еди отново поклати глава и облиза устни.
— Не знам. Не съм сигурен. Довечера ли? Не мисля. Времето тук… не е същото като там, където е хлапето. В неговия свят времето тече по-бавно. Може би утре. — Той се бореше с паниката, но накрая се предаде. Обърна се и сграбчи ризата на Роланд със студените си потни пръсти. — Трябва да довърша ключа, а не съм го сторил. Трябва да направя и още нещо, а нямам представа какво е то. И ако момчето умре, вината ще бъде моя!
Стрелецът отскубна ръцете му.
— Овладей се!
— Роланд, ти не разбираш.
— Хленченето и дърпането няма да решат проблема ти. Забравил си лицето на баща си.
— Престани с тези глупости! Изобщо не ми пука за баща ми — истерично изкрещя Еди и Роланд го удари по лицето.
Звукът наподобяваше счупване на клон.
Главата на младежа се отметна, а очите му се разшириха от изумление. Втренчи се в Стрелеца, сетне бавно вдигна ръка, за да докосне зачервяващия се отпечатък от пръстите му.
— Копеле! — прошепна и плъзна ръка към револвера, който още носеше на левия си хълбок.
Сузана се опита да му попречи, но Еди блъсна ръцете й.
„Отново трябва да поучавам — помисли си Роланд. — Само че този път заради собствения си живот, както и заради неговия.“
Някъде в далечината врана прониза тишината с дрезгавия си крясък и Роланд си спомни за сокола Дейвид. Сега Еди беше неговият сокол… и също като Дейвид нямаше да изпита угризения да извади окото му, ако отстъпеше дори на сантиметър.