Старецът замислено го наблюдаваше, сетне се усмихна и продължи по пътя си.
17
Смрачи се и групата на Роланд спря. Стрелецът изкопа плитка дупка за огъня. Не им беше необходим за готвене, но въпреки това им трябваше. Особено на Еди. Ако искаше да довърши ключа, имаше нужда от светлина, за да работи.
Стрелецът се огледа и видя Сузана — тъмен силует на фона на избледняващото светлосиньо небе. Но не видя младежа.
— Къде е той?
— Долу на пътя. Остави го. Ти направи достатъчно.
Той кимна, наведе се над съчките и ги запали с кремъка и огнивото си. Добавяше пръчки към огъня и чакаше Еди да се върне.
18
Еди седеше по средата на Великия път. Държеше недовършения ключ и наблюдаваше небето. Погледна към пътя, видя искрите от огъня и разбра какво прави Роланд… и защо. Сетне отново извърна очи към небето. Никога не се беше чувствал по-самотен. Нито по-уплашен.
Небето беше огромно. Не си спомняше да е виждал такова необятно пространство и празнота. Караше го да се чувства незначителен, но предполагаше, че в това няма нищо лошо. В общия замисъл на нещата наистина беше незначителен.
Момчето вече беше наблизо. Мислеше, че знае къде се намира Джейк и какво се готви да направи. Това го изпълваше с безмълвно удивление. Сузана бе дошла от 1963, Еди — от 1987. А между тях — Джейк. Опитваше се да дойде. Да се роди.
„Срещал съм го — помисли си Еди. — Сигурно съм го срещал и мисля, че си спомням… Беше точно преди Хенри да постъпи в армията. Ходеше на курсове в бруклинския професионален институт и се обличаше изцяло в черно — джинси, мотористки ботуши със стоманени капси и тениска. Приличаше на Джеймс Дийн. Пушеше «Ериа Шик». Не му го казах, защото не исках да се ядоса.“
Еди установи, че онова, което чака, се бе случило, докато размишляваше. Старата звезда се беше показала. След петнайсетина минути към нея щеше да се присъедини цяла галактика, но засега тя блещукаше сама в здрача.
Бавно вдигна ключа към Старата звезда. После изрече древното заклинание на неговия свят. Беше го научил от майка си, докато двамата гледаха вечерницата, блеснала в настъпващия мрак над покривите на Бруклин. „На небето първата звезда сияе, нека се сбъдне онова, за което мечтая“.
Старата звезда къпеше в светлина ключа — досущ диамант в пепел.
— Помогни ми да събера смелост — промълви той. — Това е желанието ми. Дай ми сили да довърша проклетото нещо.
Постоя там още една минута, после стана и бавно се отправи към бивака. Настани се колкото можа по-близо до огъня, извади ножа на Стрелеца и без да каже дума, се залови за работа. От S-образната извивка в края на ключа се посипаха миниатюрни тресчици. Обръщаше предмета насам-натам, присвиваше очи и прокарваше палец по изящните очертания. Опита се да не мисли какво би станало, ако формата не е същата. Това със сигурност би го смразило.
Роланд и Сузана седяха зад него и мълчаливо го наблюдаваха. Накрая Еди остави ножа. По лицето му се стичаше пот.
— Онова твое хлапе — рече той. — Джейк. Трябва да е много храбро.
— В подножието на планината се държа смело — каза Роланд. — Страхуваше се, но не отстъпи нито сантиметър.
— Бих искат да съм като него.
Роланд сви рамене.
— В бара на Балазар ти се бори добре, макар че бяха взели дрехите ти. Много е трудно да се биеш гол, но ти го направи.
Еди се опита да си спомни престрелката в нощния клуб, но това беше само неясно петно в паметта му — дим, шум и светлина, проникваща през стената в объркани, пресичащи се лъчи. Мислеше, че стената се срути от огъня на автоматичното оръжие, но не беше сигурен.
Вдигна ключа, така че зъбците да се очертаят ясно на фона на пламъците. Дълго го държа, гледайки предимно S-образната форма. Приличаше точно на ключа, който помнеше от съня си и от мимолетното видение в огъня… И все пак не беше същият.
„Това е отново Хенри. Всички онези години, през които не ме биваше. Направи го, приятелю. Само дето онзи Хенри у теб не иска да го признае.“
Пусна ключа върху парчето кожа и внимателно я сгъна.
— Свърших. Не знам дали стана както трябва, но предполагам, че това е най-доброто, на което съм способен.
Почувства странна празнота, нямаше цел, нито посока.
— Искаш ли да хапнеш нещо? — тихо попита Сузана.
„Ето ти цел — помисли той. — И посока. Тя седи там, скръстила ръце на коленете си. Целта и посоката, които някога ще…“