Но в същия миг в съзнанието му се появи нещо друго — Не беше сън… нито видение.
„Не е нито едно от двете. Това е спомен. Отново се случва — ти си спомняш бъдещето.“
— Първо трябва да направя още нещо — промърмори и стана.
Роланд бе натрупал няколко дървета от другата страна на огъня. Еди ги прерови и намери сух клон, дълъг около шестдесет и дебел десет сантиметра по средата. Върна се на мястото си и пак взе ножа. Този път работеше по-бързо, защото само заостряше пръчката, превръщайки я в нещо, което приличаше на клин.
— Не може ли да тръгнем преди зазоряване? — обърна се към Стрелеца. — Мисля, че трябва да стигнем до онзи кръг колкото е възможно по-скоро.
— Да. Не искам да вървим в тъмнината, защото говорящият пръстен е опасно място нощем, но щом се налага, ще го направим.
— От изражението ти съдя, че онези каменни кръгове са опасни по всяко време на денонощието — отбеляза Сузана.
Еди пак взе ножа. Купчината пръст от дупката за огъня беше до десния му крак. С острието нарисува знак в пръстта. Очертанията бяха ясни.
— Добре — каза и заличи знака. — Всичко е готово.
— Тогава хапни нещо — предложи Сузана.
Той се опита, но не беше много гладен. Когато най-после легна да спи, сгушен до топлото й тяло, сънят му беше без сънища, но неспокоен. Стрелецът го събуди в четири сутринта и Еди чу как вятърът свири в равнината под тях. Стори му се, че го понесе в мрака, далеч от грижите, а Старата звезда и Старата майка се рееха спокойно над него, посребрявайки лицето му.
19
— Време е — каза Роланд.
Еди се надигна. До него Сузана разтриваше с длани лицето си. Мислите му се проясниха и съзнанието му се изпълни с чувство за неотложност.
— Да вървим. Бързо.
— Той се приближава, нали?
— Съвсем близо е.
Стана, прегърна Сузана през кръста и я сложи на инвалидната количка.
Тя го погледна загрижено.
— Имаме ли достатъчно време да стигнем дотам? Еди кимна.
— Ако побързаме.
След три минути отново тръгнаха надолу по Великия път, който проблясваше като привидение. Час по-късно, когато първите лъчи на зората започнаха да докосват небето на изток, дочуха ритмични звуци.
„Барабани“ — помисли Роланд.
„Машини — помисли Еди. — Някакъв грамаден механизъм“
„Сърце — помисли Сузана. — Огромно, болно, пулсиращо сърце… там, в онзи град, където трябва да отидем.“
След два часа звукът спря така внезапно, както бе започнал. Небето се изпълни с големи безформени облаци, които първо закриха слънцето, после го за тъмниха. Кръгът от камъни вече се намираше на по-малко от осем километра и стърчеше като зъб на покосено чудовище.
20
пишеше на избелелия, провиснал сенник на ъгъла на Бруклин и Марки Авеню.
Зад гишето седеше русо момиче с ролки на косите. Дъвчеше дъвка, слушаше по транзистора „Лед Цепелин“ и четеше един от таблоидните вестници, които господин Шоу харесваше. Вляво имаше плакат на Клинт Истууд.
Джейк знаеше, че няма време, защото три часът наближаваше, но спря за миг и се вторачи в плаката. Истууд беше облечен в мексиканско пончо. Между зъбите си стискаше пура. Беше отметнал пончото от рамото си, за да извади пистолет. Очите му бяха светлосини.
„Не е той — помисли Джейк_, — но прилича на него. Очите му са почти същите.“_
— Ти ме заряза — каза той на мъжа от стария плакат, който не беше Роланд. — Остави ме да умра. Този път какво ще стане?
— Хей, малкия — извика русокосата и го стресна. — Ще излизаш ли, или ще стоиш там и ще си говориш сам?
— Не — отговори той. — Гледал съм онези два филма.
Излезе и зави наляво по Марки Авеню.
Отново зачака да изпита познатото чувство за надникване в бъдещето, но то не се връщаше. Това беше само една гореща, слънчева улица с жълтеникави сгради, които приличаха на затворнически блокове. Покрай него минаха няколко млади жени с бебешки колички, които разговаряха, но други хора нямаше. Беше необичайно горещо за май. Твърде горещо за разходки.