„Какво търся? Какво?“
Изведнъж зад него се чу груб момчешки смях, последван от гневен момичешки вик:
— Върни ми го!
Джейк подскочи при мисълта, че момичето сигурно има предвид него.
— Дай ми го, Хенри! Не се шегувам.
Джейк се обърна и видя две момчета — едното най-малко на осемнадесет години, а другото на дванадесет-тринадесет. При вида на второто момче сърцето му се разтуптя. Вместо памучните шорти на райета, хлапето беше облечено в джинси от рипсено кадифе, но жълтата фланелка беше същата, а под мишницата си то стискаше парцалива баскетболна топка. Макар да беше с гръб към него, Джейк знаеше, че е намерил момчето от съня си.
21
Момичето беше касиерката от киното. По-голямото момче — дори можеше да бъде наречен мъж — носеше вестник. Тя протягаше ръце да го вземе, но той го държеше над главата си и се хилеше. Беше облечен в черни джинси и черна фланелка.
— Скочи да го вземеш, Мариан! Хайде, хоп!
Тя го погледна сърдито. Лицето й беше зачервено. — Дай ми го! Престани да се занасяш и ми го върни! Копеле!
— О, чу ли това. Еди? — попита голямото момче. — Какъв неприличен език! Ах, ти!
Отново размаха вестника пред русокосата и Джейк изведнъж разбра какво става. Двете момчета се връщаха от училище и по-голямото бе влязло при момичето под предлог, че има да му каже нещо важно. После се бе пресегнало през гишето и бе грабнало вестника му.
Джейк бе виждал подобно лице. Принадлежеше на един от онези младежи, за които беше адски забавно да намокрят опашката на някоя котка със запалителна течност или да завържат на въженце с кукичка парче хляб пред гладно куче. Или пък седеше на последния чин и разкопчаваше сутиените на момичетата, а после, когато някой се оплачеше, с тъпо изражение на изненада питаше: „Кой? Аз ли?“ В „Пайпър“ такива като него бяха малцина, но все пак ги имаше. Имаше ги във всяко училище. В „Пайпър“ се обличаха по-добре, по лицата им бяха същите. В миналото вероятно биха казали, че това е лице на момче, родено да бъде обесено.
Мариан подскочи да вземе вестника си. Голямото момче го бе навило на руло. Вдигна го извън обсега й, сетне я удари по главата — както би праснал куче, защото се е изпишкало на килима. Тя заплака — предимно от унижение. Лицето й беше толкова зачервено, че блестеше.
— Добре, задръж го тогава! — извика му. — Знам, че не можеш да четеш, но поне ще разгледаш картинките.
— Защо не й го върнеш? — тихо попита познатият на Джейк.
Другият подаде вестника на момичето, което го дръпна от ръката му. Вестникът се скъса.
— Ти си лайно, Хенри Дийн! — извика тя. — Истинско лайно!
— Хей, че какво толкова направих? — Гласът му прозвуча искрено обиден. — Пошегувах се. Освен това вестникът се скъса само на едно място. Нищо не ти пречи да го прочетеш. Я се усмихни!
Момчетата като Хенри винаги прекаляваха с шегите си, после, когато някой им се развикаше, придобиваха обидено изражение. И все питаха: „Какво толкова съм направил?“, „Не разбираш от майтап“ или „Я се усмихни“.
„Какво правиш с него, хлапе? — запита се Джейк. — Ако си на моя страна, какво правиш с този хулиган?“
Но когато малкото момче се обърна и двамата отново тръгнаха по улицата, Джейк разбра какъв е отговорът на въпроса му. Чертите на по-големия бяха по-остри и лицето му — загрозено от акне, но приликата беше поразителна. Двамата бяха братя.
22
Джейк се обърна и бавно тръгна пред двете момчета. С трепереща ръка бръкна в джоба си, извади слънчевите очила на баща си и успя да си ги сложи.
В него се надигнаха гласове, сякаш някой постепенно усилваше звука на радио.
— Не трябваше да я удряш толкова силно, Хенри. Това беше гадно.
— На нея й хареса. Еди. — Гласът на Хенри беше самодоволен. — Ще разбереш, когато пораснеш.
Но тя се разплака.
— Вероятно само на шега — философски отбеляза брат му.
Двамата вече бяха съвсем наблизо. Джейк се сви до стената на сградата, покрай която минаваше. Наведе глава и пъхна ръце в джобовете на джинсите си. Нямаше представа защо беше толкова важно да не го забележат. Хенри беше без значение, но…