„По-малкият не трябва да ме запомни — помисли той. — Не знам защо, но е така“
Момчетата минаха покрай него, хвърляйки му само бегъл поглед. Онзи, когото Хенри бе нарекъл Еди, вървеше от вътрешната страна и дриблираше с баскетболната топка.
— Трябва да признаеш, че беше адски смешна — продължи Хенри. — Как само подскачаше да вземе вестника си!
Еди погледна брат си с изражение, което би трябвало да е укорително… после се предаде и избухна в смях. Джейк видя безпрекословна обич в обърнатото му нагоре лице и предположи, че би простил много неща на брат си.
— Е, отиваме ли? — попита Еди. — Ти каза, че може. След училище.
— Казах може би. Не знам дали ми се ходи чак дотам. Пък и мама сигурно вече се е прибрала. Я по-добре да зарежем тая работа. Да се качим горе и да погледаме телевизия.
Двамата вече бяха на десетина крачки пред Джейк.
— Моля те. Нали обеща.
Сградата, покрай която минаваха, имаше ограда от вериги. Портата беше отворена. Джейк видя, че отвъд нея е игрището, което предишната вечер сънува… но малко по-различно. Не беше обградено с дървета и нямаше странен павилион като в подлез с врата на диагонални ивици в жълто и черно, но напуканият бетон беше същият. Както и избледнелите жълти наказателни линии.
— Ами… може би. Не знам. — Хенри отново дразнеше брат си, който явно много искаше да отидат на онова място. — Хайде да вкараме по няколко коша, докато мисля.
Грабна топката от ръцете на Еди, започна тромаво да дриблира и стреля. Топката се удари в таблото и отскочи, без да докосне краищата на обръча. Хенри го биваше да краде вестници от момичетата, но на баскетболното игрище беше кръгла нула.
Еди мина през портата, разкопча кадифения си панталон и го събу. Отдолу беше по памучните шорти на райета, които носеше в съня на Джейк.
— Охо, сложили сме си шорти — присмя му се Хенри. — Колко са готини!
Изчака, докато брат му застана на един крак, за да измъкне другия от кадифените джинси, и го замери с топката. Еди успя да я избие и вероятно се спаси от разкървавяване на носа, но загуби равновесие и се строполи на бетона. Не се нарани лошо, но можеше и това да стане. На игрището блещукаха множество строшени стъкла.
— Престани, Хенри — каза, но в гласа му не прозвуча сериозен укор.
Явно брат му правеше тези номера толкова отдавна, че той ги забелязваше само когато бяха насочени към друг — като например русокосата касиерка.
— Хайде, Хенри.
Еди стана и заприпка по игрището. Топката бе рикоширала във веригите на оградата и бе отскочила към Хенри. Дриблирайки, той се опита да мине покрай малкия си брат. Ръката на Еди се извиси и с едно-единствено светкавично, но необикновено грациозно движение открадна топката. После лесно се промъкна под протегнатата ръка на брат си и стреля в коша. Намръщен, Хенри го подгони, но сякаш ходеше насън. Топката мина през обръча. Хенри я улови и започна да дриблира от началната линия.
„Не трябваше да правиш това, Еди“ — помисли Джейк.
Стоеше там, където свършваше оградата, и наблюдаваше двете момчета. Това му се струваше безопасно, поне засега. Те бяха толкова погълнати от играта, че не биха забелязали дори президента Картър, ако се приближеше до тях. Всъщност Хенри едва ли знаеше кой е Картър.
Очакваше го да фаулира брат си, вероятно тежко, като възмездие задето му открадна топката. Но подцени коварството на Еди. Хенри направи лъжливо движение, което не би заблудило никого, но малкият се хвана. Брат му го преодоля и се устреми към коша, като безгрижно дриблираше с топката. Джейк беше сигурен, че Еди може лесно да го спре и отново да открадне топката, но хлапето не го стори. Хенри пак я хвърли непохватно и не уцели коша. Еди грабна топката… и после я остави да се изплъзне от пръстите му. По-големият я взе, обърна се и най-после вкара кош.
— Водя с едно — каза задъхан. — До дванадесет ли ще играем?
— Разбира се.
Джейк беше видял достатъчно. В края на краищата Хенри щеше да спечели. Еди щеше да се погрижи за това. Не само щеше да му спести поражението, но щеше да го предразположи и да подобри настроението му. И да го убеди да отидат там, където искаше.
„Хей, наивнико, мисля, че хлапето те върти на малкия си пръст, а ти изобщо не се досещаш какво става, нали?“