„Къщата ме иска. Не мога да избягам. Вътре ще намеря смъртта… но ще бъде безумие, ако не го направя. Защото някъде там има заключена врата. Ключът, който е у мен, ще я отвори. И единственото спасение, на което мога да се надявам, е от другата, страна.“
Със свито сърце се вторачи в Двореца — къща с абсолютно странен вид. Стърчеше като тумор в средата на обрасъл с буйна растителност двор.
Братята Дийн бяха извървели девет пресечки в Бруклин. Движеха се бавно под горещото следобедно слънце. Най-после влязоха в онази част на града, която трябваше да е Дъч Хил, съдейки по имената на магазините и складовете. После застанаха пред Дворецът. Къщата имаше такъв вид, сякаш бе запустяла от години, но въпреки това беше пострадала твърде малко от вандалите. Джейк осъзна, че в миналото е била истински дом, вероятно на богат търговец и на голямото му семейство. В онези отдавна минали дни сигурно е била боядисана в бяло, но сега беше мръсна и сивкава. Стъклата на прозорците бяха счупени и оградата от олющени колчета беше нашарена със спрей. Но самата къща беше непокътната.
Напомняше порутено привидение с покрив от плочи и стърчеше от неравния, осеян с боклуци двор. Приличаше на опасно куче, което се преструва, че спи. Стръмните стрехи бяха надвиснали над главния вход като смръщени вежди. Дъските на портата бяха разбити и изкривени. Капаците, някога боядисани в зелено, висяха до прозорците без стъкла. На някой от тях още имаше пердета, полюшващи се като ивици мъртва кожа. Вляво от сградата се виеше лоза с увиснали клони. На моравата имаше табелка, а на вратата — още една. Разстоянието беше голямо и Джейк не можеше да прочете какво пише на тях.
Но къщата беше жива. Знаеше го. Усещаше как духът й се протяга от дъските и хлътналия покрив и се излива като река от очните ябълки на прозорците. Мисълта да влезе вътре го изпълни със страх и неописуем ужас. Но трябваше да го направи. Чуваше приглушеното приспивно жужене — сякаш пчели в горещ летен ден — и за миг се уплаши, че ще припадне. Затвори очи… и главата му се изпълни със собствения му глас.
„Трябва да влезеш, Джейк. Това е пътеката на Лъча, пътят към Кулата и моментът на твоето Привличане, Бъди смел, не отстъпвай, ела при мен“.
Страхът не намаля, но ужасното чувство на паника изчезна. Отново отвори очи и видя, че не е единственият, който бе усетил силата и пробуждането на къщата. Еди се опитваше да се дръпне от оградата. Обърна се към Джейк, който видя очите му — широко отворени и неспокойни под зелената кърпа. Големият му брат го хвана и го блъсна към ръждясалата порта, но движението беше твърде нерешително, за да е закачливо. Колкото и да беше тъп, Хенри също се страхуваше.
Двамата се отдалечиха и се загледаха в къщата. Джейк не чуваше какво си говорят, но гласовете им бяха развълнувани и изпълнени със страхопочитание. Джейк си спомни какво му бе казал Еди в съня: „Не забравяй, че там е опасно. Бъди внимателен и бърз.“
Изведнъж истинският Еди умолително повиши тон:
— Хайде да се прибираме вкъщи. Моля те. Тази работа не ми харесва.
Тонът му беше умолителен.
— Мамино детенце — рече Хенри, но в гласа му прозвуча облекчение и снизхождение. — Хайде!
Двамата се обърнаха и тръгнаха по улицата. Порутената къща се гушеше зад оградата. Джейк отстъпи, обърна се и се загледа във витрината на съседния магазин. Наблюдаваше Хенри и Еди — неясни и призрачни отражения на фона на стара прахосмукачка „Хувър“.
— Сигурен ли си, че наистина не е обитавана от духове? — попита Еди, когато стигнаха до тротоара от страната на Джейк.
— Ами, сега, когато бях там, вече не съм толкова сигурен — отговори брат му.
Двете момчета минаха покрай Джейк, без да го погледнат.
— Би ли влязъл вътре? — попита Еди.
— Не, дори да ми дадат един милион долара.
Завиха зад ъгъла. Джейк се отдалечи от витрината и погледна след тях. Бяха тръгнали по пътя, по който бяха дошли. Вървяха един до друг. Хенри стъпваше тромаво. Раменете му бяха увиснали като на възрастен човек. Еди крачеше до него с енергична и несъзнателна грациозност. Дългите им сенки се сливаха.
„Прибират се вкъщи — помисли Джейк. Почувства се много самотен. — Ще вечерят, ще напишат домашните си и ще спорят кое телевизионно предаване да гледат, после ще си легнат. Хенри може и да е скандалджия, но двамата имат свой живот, в който има смисъл… и се връщат към него. Чудя се дали имат представа колко им е провървяло. Може би само Еди разбира това.“