„Пусни ме!“ — извика в съзнанието й някакъв глас, но в същото време почувства, че собственикът му отговаря пряко волята си.
— Няма начин, скъпи. Сам си го търсеше… и сега ще го получиш.
Тласна се напред, като се държеше за него, максимално съсредоточена в изпълващата я студенина. „Ще разтопя този лед, сладурче, и когато вече го няма, какво ще правиш тогава?“ Издаде устни напред, после пак ги сви. Стисна безмилостно бедра, затвори очи, заби нокти в невидимия врат и започна да се моли на Бога Еди да действа бързо.
Нямаше престава колко време ще издържи.
29
Джейк си мислеше, че някъде в това ужасно и усойно място има заключена врата. Онази, която му трябва. Оставаше само да я намери. Беше му трудно, защото усещаше присъствието на къщата. Неясните боботещи гласове започваха да се сливат в един-единствен звук — тих, стържещ шепот, който се приближаваше.
Вдясно видя отворена врата. На стената зад нея, закачен с кабарче, се мъдреше овехтял дагеротип, изобразяващ обесен човек, който висеше като презрял плод на изсъхнало дърво. От другата страна имаше помещение, което някога е било кухня. Печката я нямаше, но затова пък в отсрещния край, върху неравния, избелял балатум, стоеше стар хладилник. Вратата му зееше отворена. Вътре бе засъхнала някаква черна миризлива смес, която бе изтекла навън и оформила продълговата локва на пода. Кухненските шкафчета бяха открехнати. В едно от тях видя може би най-старата на света консерва миди. От друго пък се показваше главата на умрял плъх. Очите му бяха бели и сякаш се въртяха. След миг Джейк разбра, че празните орбити са пълни с гърчещи се червеи.
Неочаквано нещо тупна на главата му. Джейк изпищя от изненада, протегна ръка и докосна някаква мека мъхеста гумена топка. Махна я от косите си и забеляза, че това е паяк. Подутото му тяло беше синкаво-лилаво. Очите му го гледаха с неприязън. Запокити го към стената. Паякът се блъсна в нея, леко потрепвайки с крака.
Още някакво насекомо падна на врата му. Джейк усети внезапна болка на тила. Втурна се назад към коридора, спъна се в парапета и почувства как паякът се разпуква. Мокрите му лигави и топли вътрешности потекоха между плешките му като жълтък на яйце. Сега видя и останалите паяци на кухненската врата. Някои висяха върху почти невидими нишки, други се спуснаха с плясък на пода и бързо запълзяха към ъглите.
Джейк скочи, като продължаваше да пищи. Почувства нещо в съзнанието си. Беше като опънато въже, което скоро ще се скъса. Предположи, че е разсъдъкът му, и удивителната му смелост най-накрая се пречупи. Вече не издържаше. Затича се, но много късно разбра, че се е отправил в грешната посока. С всяка измината крачка навлизаше все повече в Двореца, вместо да бяга към портата.
Втурна се в някакво помещение, което беше твърде голямо, за да е всекидневна. По-скоро приличаше на бална зала. На тапетите бяха изобразени елфи със странни, лукави усмивки, които се взираха в него под островърхите си зелени шапки. До стената беше подпрян стар диван. Над изгнилия дървен под висеше счупен полилей. Ръждясалата му верига беше омотана сред разпилени стъклени мъниста и прашни, подобни на сълзи висулки. Джейк заобиколи останките и се обърна. Не видя паяци. Ако не бяха тръпките, лазещи по гърба му, дори щеше да помисли, че те са били плод на въображението му.
Отново погледна напред и внезапно спря. Пред него имаше притворени високи прозорци, които едва се крепяха на пантите си. От другата страна се простираше още един коридор. В дъното имаше затворена врата с позлатена валчеста дръжка. Върху нея беше написана, или по-скоро издълбана, една дума: „МОМЧЕТО“.
Под дръжката имаше украсена с изящни завъртулки сребърна плочка и ключалка.
„Намерих я! — възторжено помисли Джейк. — Най-после я намерих! Тя е! Това е вратата!“
Зад гърба му се чу тихо стенание, сякаш къщата започваше да се разпада. Той се обърна и отново погледна към балната зала. Отсрещната стена беше започнала да се накланя и избутваше стария диван. Овехтелите тапети потрепваха. Елфите се поклащаха и танцуваха. На места се разкъсаха, образувайки дълги къдрици, които приличаха на внезапно освободени сенки. Мазилката се изду. Джейк чу глухи стържещи звуци, когато летвите се счупиха и се пренаредиха по нов, невидим начин. Шумът се усилваше. Вече не беше стенание, а по-скоро приличаше на ръмжене.
Той се вторачи като хипнотизиран.