— Накъдето и да е — каза Лионора. — Накъдето и да е, няма значение.
Оставиха се на вятъра да ги отнесе където му скимне; оставиха се да ги понесе в нощта на летните ябълки и оживени приготовления, над любимия град, над къщите от детството и отминалите дни, над училища и улици, над дерета, поляни и ферми, които бяха тъй близки, че всеки житен клас им се струваше като златна монета. Носеха се като листа под горещия полъх на огнения вятър, към предупредителния шепот и проблясъците на лятна буря сред хълмовете. Видяха как се белеят прашните пътища, над които преди не толкова време се бяха реели в облени от лунна светлина хеликоптери и се бяха спускали на спирали край прохладните потоци с младите мъже, които сега не бяха до тях.
Носени тихо във въздуха, тайно поглеждаха стотиците лица на скъпи приятели, които щяха да останат тук, стоящи в рамките на осветени прозорци, които преминаваха отдолу сякаш отнасяни от вятъра; сякаш самото Време ги бе подхванало с дъха си. Нямаше дърво, което да остане неразгледано — та нали върху тях бяха издълбавали стари признания; плъзгаха се над всеки тротоар и блестящите от слюда игрища. За първи път осъзнаваха колко прекрасно е градчето им. Кръжеше под тях като вечерна въртележка с откъслечна музика от едно или друго място, с гласове, викащи или мърморещи от къщите, осветени от призрачното сияние на включени телевизори.
Двете жени преминаваха като игли, съшивайки едно дърво за друго с парфюма си. Очите им бяха преизпълнени и въпреки това запомняха всяка подробност, всяка сянка, всеки самотен дъб или бряст, всяка минаваща по малките криви улички кола, докато накрая не само очите, а и главите и сърцата им се преизпълниха.
Сякаш съм мъртва, помисли си Джанис. Сякаш съм в гробището в пролетна вечер и всичко освен мен е живо, движи се и се готви да продължи нататък и да ме остави след себе си. Така бе през пролетта, когато бях на шестнайсет — минавах през гробището и плачех за мъртвите, защото са мъртви и не е честно в такава прекрасна вечер аз да съм жива. Чувствах се виновна, че съм жива. А ето че сега сякаш са ме извадили от гробището и са ме пуснали да прелетя само още веднъж над града и да видя какво е да си жив, какво е град и хора, преди отново да затръшнат черната врата отгоре ми.
Леко, подобно на два бели хартиени фенера на нощния вятър, жените се носеха над живота и миналото си, над поляните с блестящите им палаткови градове и над шосетата, по които до сутринта щяха да се движат товарни камиони. Дълго се рееха над всичко това, без да могат да се откъснат.
Когато се спуснаха като по паяжини от звездите и докоснаха осветения от луната паваж пред старата къща на Джанис, часовникът на общината отброи дванайсет без четвърт. Градът бе заспал и домът ги очакваше да се върнат в търсене на техния сън, който го нямаше никъде.
— Нима това сме ние? — попита Джанис. — Джанис Смит и Лионора Холмс от две хиляди и трета?
— Да.
Джанис облиза устни и се изправи.
— Иска ми се да беше някоя друга година.
— Хиляда четиристотин деветдесет и втора? Или хиляда шестстотин и дванайсета? — Лионора въздъхна и вятърът въздъхна заедно с нея в дърветата. — Винаги е било или Ден на Колумб, или Плимут Рок. И проклета да съм, ако зная какво можем да направим ние, жените.
— Да останем стари моми.
— Или онова, което правим в момента.
Отвориха вратата на тъмната топла къща и звуците на градчето заглъхнаха бавно в ушите им. Тъкмо затвориха, когато телефонът иззвъня.
— Обаждането! — извика Джанис и се затича.
Когато Лионора влезе в спалнята, Джанис вече бе вдигнала слушалката и повтаряше: „Ало, ало!“ А операторът в големия град настройваше огромния апарат, който щеше да свърже двата града. Двете жени чакаха — едната седнала и пребледняла, другата права и също тъй бледа, наведена над нея.
Последва дълга пауза, изпълнена със звезди и време, изпълнена с очакване, каквото бяха за тях и изминалите три години. И ето че моментът бе настъпил и бе ред на Джанис да се обади през милиони и милиони мили метеори и комети, далеч от жълтото слънце, което всеки момент можеше да изгори думите й или да изпепели техния смисъл. Гласът й обаче прониза всичко като сребърна игла, премина като кръпки от думи огромната нощ, отекна от луните на Марс. И гласът й намери пътя до един мъж в една стая на един град на един друг свят, отдалечен на пет минути радиовръзка. И посланието й бе:
— Здравей, Уил! Джанис се обажда!
Преглътна с мъка.
— Казват, че нямам много време. Само една минута.
Затвори очи.
— Искам да говоря бавно, а ми казват да съм колкото може по-бърза. Затова искам да ти кажа… реших. Идвам при теб. Излитам утре с ракетата. В края на краищата ще дойда при теб. Обичам те. Надявам се, че ме чуваш. Обичам те. Толкова време мина…