Касандра за пореден път демонстрираше, че не е склонна да поема никакви рискове, не беше оставила и трошица, освен визитката си — килограм експлозив C4 с електронен детонатор. Ако Пейнтър беше натиснал бутона с цифрата девет, взривът щеше да събори цялата сграда. Отиде и освободи детонатора.
Смесица от гняв и безпомощност се сбра на болезнена топка в гърдите му. Идеше му да закрещи. Вместо това се върна при входната врата на апартамента и повика другите да влязат.
Корал изкачи с нетърпение стълбите.
— Изнесла е всичко — каза Пейнтър, когато партньорката му влезе в апартамента.
Омаха се намръщи точно зад Корал. — Кой?
— Касандра Санчес — троснато отвърна Пейнтър. — Похитителката на Сафиа.
— Откъде е знаела, по дяволите, за тази квартира? Пейнтър поклати глава. Откъде наистина? Заведе ги при празния склад, влезе и се приближи до бомбата.
— Какво правиш? — попита Омаха.
— Експлозивът може да ни потрябва.
Докато Пейнтър работеше, Омаха влезе в складовото помещение. Кара го последва — косата и мокра и заплетена след прекъснатия душ, тялото увито с хавлия.
— Ами Сафиа? — попита Омаха. — Нали каза, че можеш да я проследиш?
Пейнтър освободи експлозива и им махна да излязат.
— Така казах, да. Сега обаче имаме проблем. Тук трябваше да има компютър със сателитна връзка, чрез който да се свържа със сървъра на министерството.
— Не разбирам — с тъничък глас каза Кара.
Кожата й грееше бледожълта на флуоресцентното осветление. Изглеждаше изтощена по начин, който наведе Пейнтър на мисълта, че не наркотиците са виновни за състоянието й, а липсата им.
Пейнтър ги заведе обратно в предната стая, като на всяка нечетна стъпка преработваше плановете си, а на всяка четна псуваше Касандра. Знаела е за тайната квартира, добрала се е до отключващия код и им е поставила капан. Как узнаваше всеки техен ход? Погледът му се плъзна по хората в стаята.
— Къде е Клей? — попита той.
— Допушва си цигарата на стълбите — отговори Дани. — Намери един пакет в кухнята.
Сякаш по команда Клей отвори вратата и влезе. Всички очи се обърнаха към него. Той се стресна от цялото това внимание.
— Какво?
Кара се обърна към Пейнтър.
— Какво ще правим сега?
Пейнтър се обърна към капитан Ал Хафи.
— Оставих коня на султана долу при Шариф. Ще можеш ли да продадеш жребеца и бързо да осигуриш оръжия и някакъв транспорт?
Капитанът кимна уверено.
— Имам някои контакти тук.
— Разполагаш с половин час.
— Ами Сафиа? — настоя Омаха. — Губим твърде много време.
— За момента нищо не я заплашва. Касандра все още има нужда от нея, иначе Сафиа вече щеше да дели гробницата с бащата на Дева Мария. Имали са причина да я вземат със себе си. Ако искаме да я освободим, прикритието на нощта ще ни е от полза. Имаме достатъчно време.
— Как ще разберем къде са я отвели? — попита Кара. Пейнтър огледа изпитателно лицата наоколо, разколебан дали и доколко можеше да говори свободно.
— Е? — притисна го Омаха. — Как, по дяволите, ще я намерим?
Пейнтър тръгна към външната врата.
— Като намерим най-доброто кафе в града.
17:10
Омаха водеше през пазара Ал-Хафа. Следваше го само Пейнтър. Другите бяха останали в тайната квартира да си починат и да чакат завръщането на капитан Ал Хафи с транспорта им. Омаха се надяваше дотогава да са открили накъде трябва да пътуват.
Потискан гняв пулсираше в ушите му с всяка стъпка. Пейнтър я беше видял, бил е на няколко метра от нея… и беше оставил похитителите да я отведат. Първоначалната увереност на Пейнтър, че ще може да проследи Сафиа, се беше разколебала в квартирата. Омаха го беше видял в очите му. Беше видял тревога.
Кучият му син трябваше да се опита да я спаси, когато му се бе открила възможност да го направи. По дяволите риска! Непоносимата му предпазливост поставяше Сафиа в опасност. Онези щяха да я убият и тогава всичките им усилия щяха да са напразни.
Омаха вървеше между сергиите и магазинчетата, глух за врявата наоколо, за гласовете на продавачите, за разгорещените пазарлъци, за крякането на затворени в плетени клетки гъски, за рева на едно вързано муле. Всичко това се сливаше в някакъв шумов фон.
Пазарът скоро щеше да затвори — слънцето потъваше към хоризонта, а сенките се удължаваха. Беше задухал вечерният вятър. Навеси плющяха, валма прах танцуваха сред натрупани на купове отпадъци, а въздухът миришеше на сол, подправки и наближаващ дъжд.
Сезонът на мусоните беше отминал, но прогнозата за времето предупреждаваше за декемврийска буря, атмосферен фронт, придвижващ се към сушата. Дъждът щеше да завали още по светло. Нощната буря беше само предвестник на посестримите си. Говореше се, че атмосферната система ще пресече планините и ще се сблъска с придвижващата се на юг пясъчна буря, създавайки истинско чудовище.