Пейнтър го стисна за ръката. Омаха стисна другата в юмрук.
Пейнтър го погледна сурово.
— Искам от теб да се съсредоточиш, докторе. Каква би могла да е причината да напуснат града? Къде отиват?
— Откъде по дяволите, мога да… Пейнтър го стисна още по-силно.
— Познаваш района не по-зле от Сафиа. Знаеш по кой път са поели и какво има по този път. Има ли там нещо, към което насочва гробницата в Салала?
Той поклати глава, отказваше да отговори. Губеха време.
— По дяволите, Омаха! Поне веднъж в живота си спри да реагираш първосигнално и помисли!
Омаха издърпа ядно ръката си.
— Проклет да си! — Но не си тръгна. Остана да се тресе от нерви на мястото си.
— Какво толкова има там? Къде може да отиват?
Омаха погледна към екрана, понеже не искаше да погледне към Пейнтър от страх да не насини и другото му око. Замисли се върху въпроса му, върху гатанката. Гледаше втренчено синята стрелка, която се отдалечаваше от града по посока на планинското подножие.
Какво е открила Сафиа? Накъде са тръгнали?
Прехвърли наум всички археологически възможности, всички места с историческо значение, пръснати из тази древна земя — светилища, гробища, руини, пещери, пропасти. Бяха твърде много. Тук който и камък да обърнеш, откриваш история.
Но после му хрумна нещо. Близо до магистралата имаше една важна гробница, само на няколко мили от пътя.
Приближи се към компютъра. Гледаше как синята стрелка се движи по пътя.
— Има една отбивка на петнайсетина мили по-нататък. Ако завият там, знам накъде са тръгнали.
— Това означава да изчакаме още малко — каза Пейнтър. Омаха клекна до компютъра.
— Изглежда нямаме друг избор.
17:32
Пейнтър плати време на друг компютър. Остави Омаха да наблюдава движението на джипа. Ако успееха да разберат накъде се е отправила Касандра със Сафиа, това би им дало предимство. Но надеждата не беше голяма.
На другия компютър Пейнтър отново влезе в сървъра на Министерството на отбраната. Вече нямаше смисъл да се преструва на умрял. Беше оставил достатъчна електронна следа. Освен това, като се имаше предвид сложният капан в тайната квартира, Касандра знаеше, че е жив… или поне действаше, сякаш знае.
Това беше една от причините да се свърже със сайта на МО.
Въведе личната си парола и получи достъп до пощата си. В кутийката за адресата въведе своя командир доктор Шон Макнайт, шефа на Сигма. Ако можеше да се довери на някого, това беше Шон. Трябваше да го уведоми за последните събития, за протичането на операцията.
Отвори се прозорец за писмо и той затрака бързо по клавиатурата, резюмирайки в максимална степен събитията. Подчерта ролята на Касандра и възможността в организацията да е внедрена къртица. Нямаше начин Касандра да е разбрала за тайната квартира и за електронния код към складовото помещение, ако не е разполагала с вътрешна информация.
Завърши така:
„Подчертавам, че е крайно необходимо нещата да бъдат разследвани при вас. Успехът на мисията зависи от осуетяването на по-нататъшно изтичане на информация. Не се доверявайте на никого. Ще се опитаме да спасим доктор Ал Мааз тази вечер. Смятаме, че знаем къде Касандра отвежда докторката. Изглежда са се отправили към…“ Пейнтър спря и си пое дълбоко дъх. Помоли се да греши, после продължи да пише:
„… границата с Йемен. Ще се опитаме да ги спрем, преди Да я пресекат.“ Втренчено погледна написаното. Изтръпнал от възможността…
Омаха му махна от съседния компютър.
— Завиха по страничния път!
Пейнтър щракна върху бутона за изпращане. Писмото изчезна, но не и чувството му за вина.
— Хайде. — Омаха тръгна към изхода. — Можем да скъсим разстоянието.
Пейнтър го последва. На вратата хвърли последен поглед към компютъра, на който беше работил. Налагаше се да постъпи така.
13.
СТЪПКИТЕ НА ПРОРОКА
3 декември. 17:55
Дофарските планини
Сафиа гледаше през прозореца, докато джипът правеше поредния завой през планинските възвишения. След като напуснаха магистралата, асфалтът скоро беше отстъпил на груба чакълена настилка, която на свой ред се превърна в черен, изровен от коловози път. Движеха се бавно, най-вече заради дълбокия пролом вляво от пътя.
Долината в ниското се точеше в тъмни отсенки на злачно зелено и изчезваше в сенките близо до дъното, докато слънцето залязваше на запад. Пръснати баобаби стърчаха тук-там по склона, чудовищни дървета с преплетени дънери, сякаш пренесени от някоя древна епоха. Навсякъде земята се гънеше в нюанси на изумрудено с плащ от шарени сенки. Водопад лъщеше между две възвишения в далечината, пръските му искряха под последните лъчи на слънцето.