Дани седеше зад брат си на задната седалка.
— Не забравяй, че тази таратайка изобщо не е високопроходима. — Зъбите му тракаха в унисон с пикапа.
— Би било рисковано да намаля — извика назад Пейнтър. — Наближим ли, ще трябва да изключа фаровете. Дотогава трябва да бързаме.
Омаха изръмжа в знак на съгласие.
Пейнтър настъпи газта по едно стръмно нанагорнище. Задницата на пикапа поднесе. Пейнтър го овладя с мъка. Не беше возило за планински терен, но друг избор нямаха…
Когато се върнаха от интернет кафето, капитан Ал Хафи ги чакаше с Фолксваген юрован от 1988. Корал преглеждаше другите му покупки — три автомата Калашников и два деветмилиметрови пистолета „Хеклер и Кох“. Всичко това заменено срещу султанския жребец. И докато оръжията бяха добри и с предостатъчно допълнителни амуниции, Пикапът определено не отговаряше на представата на Пейнтър за нужното им превозно средство. Капитанът не беше предполагал, че ще пътуват извън града. Нямаше време да търсят друг транспорт.
Поне Пикапът щеше да побере всички. Дани, Корал и двамата пустинни фантоми се бяха сместили на задната седалка, Кара, Клей и капитан Ал Хафи — на допълнителната трета седалка отзад. Пейнтър безуспешно се беше опитал да ги убеди, че не е необходимо всички да идват с него. Искаха да дойдат и за съжаление знаеха твърде много. Салала вече не беше безопасен за когото и да било от тях. Касандра би могла по всяко време да прати убийци да им затворят устата завинаги. Пейнтър можеше само да гадае къде тя има уши и очи, не знаеше и на кого може да се довери. Така че нямаха друг избор, освен да се движат в група.
Пикапът подскочи при поредния остър завой. Фаровете му описаха широка дъга и заслепиха някакво голямо животно, застанало на пътя. Камилата ги гледаше тъпо, докато Пейнтър натискаше спирачките. Гумите изскърцаха страховито и Пикапът спря.
Камилата погледна надолу към возилото с червените си очи, после бавно пресече остатъка от пътя. Наложи се Пейнтър да навлезе в банкета, за да я заобиколи, и веднага даде газ — само за да набие отново спирачки след петнайсетина метра. Още дузина камили изпълваха пътя, движеха се безредно, сякаш бяха излезли на разходка.
— Натисни клаксона — предложи Омаха.
— И да предупредя Касандра и хората й, че идваме? — навъсено каза Пейнтър. — Някой ще трябва да слезе и да ни отвори път през камилите.
— Знам как да се оправя с тях — рече Барак и скочи от пикапа.
Веднага щом краката му се удариха в чакъла, шепа мъже излязоха иззад скалите и от потъналите в сенки ниши наоколо. Насочиха пушки към пикапа. Пейнтър улови движение в огледалото за задно виждане. Там имаше още двама. С прашни роби до глезените и тъмни чалми.
— Разбойници — изръмжа ядно Омаха и посегна към пистолета си.
Барак стоеше до отворената врата на пикапа. Държеше дланите си така, че да се виждат, далеч от оръжието си.
— Не са разбойници — прошепна той. — Те са Байт Катир.
Бедуините номади можеха да различават различните племена от сто метра разстояние — от начина, по който връзваха чалмите си, до цвета на робите, седлата на камилите и как си носеха пушките. Пейнтър не владееше това умение, но пък беше проучил как стоят нещата с всички местни племена — Махра, Рашид, Авамир, Дам, Саар. Знаеше и за Байт Катир, племе от планините и пустинята, изолирана, почти отшелническа група, склонна да се засяга и при най-нищожния повод. Можеха да бъдат опасни, ако ги предизвикаш, и много държаха на камилите си, дори повече, отколкото на съпругите си.
Един от мъжете пристъпи напред, изпосталял до кости от слънцето и пясъка.
— Салам алейкум — промърмори той. Мир вам. Думи, които прозвучаха съвсем неуместно от устата на човек, който държи насочена пушка.
— Алейкум ас салам — отговори Барак, все така с открити длани. И на теб мир. Продължи на арабски: — Какво ново?
Мъжът свали леко пушката си. „Какво ново?“ беше стандартният въпрос, който си задаваха при среща членовете на племената. Да не отговориш беше признак на много лошо възпитание. Водопад от думи премина между двамата — информация за времето, за наближаващата пясъчна буря, за прогнозите за още по-бурно време, за множеството бедуини, които бягали от „ар-римал“ — пясъците, — за трудностите по пътя, за изгубените камили.
Барак представи капитан Ал Хафи. Всички обитатели на пустинята знаеха за фантомите. Шепот се надигна сред останалите мъже. Най-накрая пушките бяха метнати обратно през рамо.
Пейнтър беше слязъл от пикапа и стоеше до него. Аутсайдер. Чакаше ритуалът по представянето и обменът на новини да приключи. Ако беше разбрал правилно, прабабата на Шариф била участвала във филма „Лорънс Арабски“ заедно с дядото на водача на групата. При наличието на такава връзка настроението се повиши осезаемо. Гласовете станаха развълнувани, като при празненство.