Корал зае мястото на капитана до Пейнтър. Наведе се леко напред на седлото си, лицето и изглеждаше изопнато. Явно и на нея не й харесваше този начин на придвижване.
Тя кръстоса ръце върху лъка на седлото.
— Може би аз трябва да ръководя тази операция. Имам повече опит в инфилтрирането от теб, — Сниши глас. — И не съм лично засегната.
Пейнтър стисна здраво седлото, когато камилата се размърда под него.
— Чувствата ми към Сафиа няма да повлияят на способностите ми.
— Имах предвид Касандра, бившата ти партньорка. — Корал вдигна едната си вежда. — Да не би да се опитваш да докажеш нещо?
Пейнтър вдигна поглед към осветената гробница на съседното възвишение. Докато беше оглеждал комплекса, терена и вражеската сила, с частица от вниманието си търсеше и следа от Касандра. Тя беше дирижирала всичко от взрива в Британския музей насам. Досега обаче двамата не се бяха изправяли лице в лице. Как щеше да реагира той? — Тя беше предателка, убийца, похитителка. Всичко това в името на какво, на каква кауза? Кое е успяло да я обърне срещу Сигма… и срещу него? Само пари ли? Или имаше и нещо друго?
Не разполагаше с отговор на тези въпроси.
Гледаше към светлините. Това ли беше една от причините да настоява сам да поведе тази мисия? За да я види? Да я погледне в очите?
Корал наруши мълчанието.
— Не й оставяй вратичка да се измъкне. Без милост, без колебание. Иначе ще изгубиш всичко.
Той не каза нищо, докато камилите се клатушкаха бавно към дъното на долината. Растителността стана по-гъста със спускането им по черния път. Високи баобаби закриваха небето като плътен балдахин, а масивни тамаринди, натежали от жълти цветове, се извисяваха като войници на пост. Накъдето погледнеш, дебели като въжета лиани се увиваха измежду туфи жасмин.
Групата им спря сред гъстата гора.
Камилите се отпуснаха на колене, за да слязат ездачите. Един от мъжете на шейха се приближи към камилата на Пейнтър и му помогна да се оправи с добичето.
— Фарха, кр, кр… — говореше той на животното. „Фарха“ беше името и и означаваше „радост“. Ако питаха Пейнтър, името изобщо не и подхождаше. Единствената радост, която можеше да си представи в момента, беше тази да се смъкне най-после от гърба и.
Камилата коленичи под него, люшна се назад и се отпусна на задницата си. Пейнтър се държеше здраво, притиснал крака към корема й. Камилата сви предните си крака и най-после миряса на земята.
Пейнтър се изхлузи от седлото. Краката му се подгъваха, а мускулите на бедрата му се бяха стегнали на възли. Изкуцука няколко крачки встрани, докато мъжът шепнеше на камилата, а накрая даже взе, че я целуна по носа, за което тя го възнагради с доволно гъргорене. Явно мъжете от Байт Катир наистина обичаха камилите си повече от жените си.
Като клатеше глава, Пейнтър отиде при останалите. Капитан Ал Хафи клечеше до шейх Емир и чертаеше нещо в прахоляка по пътя на светлината на миниатюрно фенерче — набелязваше как най-добре да разположи хората. Шариф и Барак гледаха Омаха и Корал, докато двамата американци приготвяха калашниците си. Всеки от тях имаше и по един израелски пистолет „Пустинен орел“ като допълнително оръжие.
Пейнтър се възползва от паузата да провери собствените си пистолети „Хеклер и Кох“. Извади и провери в тъмното затворите с по седем деветмилиметрови патрона всеки. На колана си имаше два допълнителни магазина, заредени и готови. Накрая прибра пистолетите в кобурите им, единият презраменен, другият — на кръста.
Омаха и Карал се приближиха, докато пристягаше чантичката за дребни принадлежности отпред на корема си. Не губи време да проверява съдържанието й, защото вече го беше направил в Салала.
— Откога да отброяваме десетте минути? — попита Омаха, вдигна лявата си китка и натисна някакъв бутон на часовника си, за да освети циферблата.
Пейнтър свери собствения си часовник с този на Корал.
— От сега.
Корал улови погледа му, сините и очи излъчваха загриженост.
— И без колебание, командире.
— Нито капка — прошепна той.
Омаха застана пред него, когато Пейнтър се обърна към пътя за гробницата на билото.
— Не се връщай без нея. — Прозвуча колкото като молба, толкова и като заплаха.
Пейнтър кимна, в знак че е разбрал и двете, и тръгна. Десет минути.
Под светлината на двата прожектора Сафиа се опитваше Да отдели артефакта от прегръдката на пясъчника с помощта на кирка и четка. Вятърът беше набрал сила и подхващаме на пориви пясъка и прахта, уловени между четирите стени на откритата към небето молитвена стая. Имаше чувството, че цялата е покрита с прах, като жива статуя от пясъчник.