С падането на нощта бяха паднали и температурите. Светкавици просветваха на юг, все по-близо, придружавани от тътнещо громолене, и определено вещаеха дъжд.
С ръкавици на ръцете Сафиа почистваше с четката прахта от артефакта, опасявайки се да не го надраска. Железният бюст на жена в реален размер грееше на ярката светлина — очите отворени, сякаш взрени в нея. Сафиа се боеше от този втренчен поглед и се стремеше да задържа вниманието си върху непосредствената си работа.
Двамата похитители си шепнеха зад нея. Касандра беше настояла да освободи железния артефакт с лазерната пушка, но Сафиа не се съгласи от страх да не го повредят. Боеше се, че лазерът може да отстрани най-горния слой от метала и да унищожи детайлите.
Отстрани и последния камък. Опитваше се да не гледа чертите на лицето и въпреки това осъзна, че го разглежда с периферното си зрение. Лицето забележително приличаше на нейното. Само че беше по-младежко. Може би около осемнайсет. Това, разбира се, беше невъзможно. Просто расово съвпадение и толкова. Изобразяваше жена от южните части на арабския свят, а като представителка на този район Сафиа несъмнено би имала някаква прилика въпреки смесения си произход.
И все пак я побиваха тръпки. Сякаш гледаше собствената си погребална маска.
Особено заради факта, че бюстът беше набит върху желязно копие, дълго повече от метър.
Сафиа се облегна назад. Артефактът заемаше централната част на очертания с тебешир правоъгълник върху стената на молитвената ниша. Копието от червено желязо стоеше изправено, бюстът беше забучен на върха му. Всъщност двете представляваха един предмет. Макар че гледката я изнервяше, Сафиа не беше съвсем изненадана. Исторически погледнато, скулптурата не беше лишена от смисъл.
— Ако все така се бавите — прекъсна Касандра мислите й, — ще включа отново проклетия лазер.
Сафиа протегна ръка и се опита да разклати железния обект. Почти се беше отделил от стената.
— Още съвсем малко. — Хвана се на работа.
Кейн се размърда и сянката му затанцува по стената.
— Трябва ли всъщност да го местим? Може би и така гледа в правилната посока.
— Гледа на югоизток — отговори му Сафиа. — Обратно към морето. Не е възможно това да е правилната посока. Чака ни нова гатанка.
При тези думи артефактът се отдели от стената с лицето напред. Сафиа го спря с рамо.
— Крайно време беше — измърмори Касандра.
Сафиа се изправи, гушнала бюста. Държеше дръжката на копието с две ръце. Желязната глава беше облегната на рамото й близо до ухото и тя веднага разпозна тихото плискане вътре. Също като при сърцето. Стопена тежест лежеше в сърцевината му.
Кейн взе артефакта от нея и го вдигна, сякаш беше стрък царевица.
— И какво ще правим сега с него? Касандра насочи фенерчето си.
— Обратно в гробницата, като в Салала.
— Не — каза Сафиа. — Този път не.
Плъзна се покрай Касандра и поведе. Помисли си дали да не проточи търсенето, да спечели време. Само че беше чула дрънчене на камилски звънчета откъм долината долу. Наблизо имаше бедуински лагер. Ако някой от тях реши да се поразходи нагоре…
Сафиа забърза крачка и спря пред покритата яма близо до входа на гробницата. Коленичи и вдигна капака. Касандра насочи лъча на фенерчето си в дупката, осветявайки двата отпечатъка. Сафиа отново си припомни приказката, която я беше накарала да последва отпечатъците — за пиринчения конник, който носел копие в ръка, а на копието била забучена човешка глава.
Погледна покрай рамото на Касандра към Кейн и артефакта. След незнайно колко столетия беше открила копието.
— И сега какво? — попита Касандра.
Имаше само още едно нещо в ямата, чието значение трябваше да разгадаят — дупката в центъра й.
Според Библията и Корана именно от тази дупка избликнал вълшебният извор, който правел чудеса. Сафиа се помоли за свое собствено чудо.
Посочи към дупката.
— Сложи го там.
Кейн обкрачи ямата, насочи долния край на копието и го пъхна в дупката.
— Пасва идеално.
Отстъпи назад. Копието остана да стои право, здраво закрепено. Бюстът на върха му гледаше към долината.
Сафиа обиколи копието. Докато го оглеждаше, от тъмното небе закапа дъжд и затрополи тихо по опечената пръст и камък.
Кейн измърмори:
— Върхът! — Измъкна една шапка и я нахлупи на бръснатата си глава.
Само след миг дъждът се усили.
Сафиа обиколи втори път копието, този път намръщена.
Касандра споделяше притеснението й.
— Нищо не се случва.
— Явно пропускаме нещо. Дай ми фенерчето. — Сафиа свали мръсните си работни ръкавици и протегна ръка с дланта нагоре да го вземе. Касандра и го отстъпи с явна неохота.