Сафиа затвори очи и се залюля леко на пети. После внезапно спря.
— Какво? — попита Касандра.
— Копието — каза тя и погледна към вратата. — Забелязах резки по дръжката му. Реших, че са просто за украса. Но в древните времена разстоянията често са били записвани с резки върху пръчка.
— Значи броят на резките може да означава разстояние? Сафиа кимна и понечи да се изправи.
— Трябва да ги преброя.
Касандра и нямаше доверие. Лесно би било да ги излъже и подведе. А на тях им трябваше верният брой.
— Кейн, иди там и преброй колко резки има върху дръжката на копието.
Той се намуси, но все пак се подчини и нахлузи на главата си мократа шапка.
След като той излезе, Касандра клекна до картата.
— Това трябва да е окончателното местоположение. Първо крайбрежието, после планините, а сега пустинята.
Сафиа сви рамене.
— Вероятно си права. Числото три има особена роля в древните вярвания. Както в троицата на християнския Бог — Бащата, Синът и Светия дух, — или древната небесна тройка — луната, слънцето и зорницата.
Кейн се появи на прага, отърсвайки дъжда от шапката си.
— Шейсет и девет.
— Сигурен ли си?
Той направи физиономия.
— Да, съвсем сигурен, по дяволите!
— Шейсет и девет — повтори Сафиа. — Така трябва да е.
— Защо? — попита Касандра.
— Шест и девет — обясни Сафиа, забила поглед в картата. — И двете се делят на три. Вече споменах, че числото три има особена роля. А шейсет и девет е магическо число.
— Аз пък винаги съм си мислил, че шейсет и девет означава нещо друго — Каза Кейн.
Сафиа не реагира на думите му, сякаш не ги беше чула, а продължи работата си — мереше с транспортир и изчисляваше с калкулатор. Касандра гледаше над рамото й.
— Това са шейсет и девет мили по протежение на червената линия. — Сафиа огради мястото с кръгче. — Ето тук, в пустинята.
Касандра коленичи, взе транспортира и провери измерванията. Взираше се в червеното кръгче и пресмяташе наум географската ширина и дължина.
— Значи това може да е мястото на изгубения град? Сафиа кимна. Продължаваше да се взира в картата.
— Това е най-доброто ми предположение.
Касандра сбърчи чело, усещайки, че жената крие нещо от нея. Направо я виждаше как премисля нещо. Стисна Сафиа за китката.
— Какво не ми казваш… Наблизо изтрещя изстрел.
Можеше да е случаен изстрел. Или пък някой от бедуините си е прострелвал пушката. Касандра обаче знаеше, че не е така. Завъртя се.
— Пейнтър…
20:32
Първият изстрел на Пейнтър беше напосоки — докато падаше назад през вратата на джамията. Приземи се по гръб на верандата. Един ъгъл на стената изригна в дъжд от мазилка. Леопардите вътре се разделиха и изчезнаха в сенките на джамията.
Пейнтър се хвърли зад ниския зид на верандата. Глупак! Не трябваше да стреля. Беше реагирал, без да мисли, воден от инстинкта за самосъхранение. Обикновено не правеше така. Ала някакъв ужас извън леопардите го беше стиснал за гърлото, сякаш нещо го беше поразило до най-дълбоките гънки на мозъка.
И беше проиграл елемента на изненадата.
— Пейнтър! — Викът дойде откъм гробницата.
Касандра.
Пейнтър не смееше да помръдне. Леопардите го дебнеха от към вътрешността, Касандра — отвън. Дамата или тигърът? В този случай и двете означаваха смърт. — Знам, че си дошъл за жената! — извика Касандра. Трясък на гръмотевица подчерта думите й. Пейнтър не помръдна. Касандра можеше само да гадае от коя посока е дошъл изстрелът. Звуците се движеха по-особено сред тези планински възвишения. Представи си я как се крие в гробницата и вика през прага. Не смееше да излезе на открито. Знаеше, че е въоръжен, но не знаеше къде е.
Как би могъл да използва това в своя полза?
— Ако не се покажеш в следващите десет секунди — с вдигнати ръце и невъоръжен, — ще застрелям пленничката.
Налагаше се да мисли бързо. Да се покаже означаваше да го убият заедно със Сафиа.
— Знаех си, че ще дойдеш, Кроу! Наистина ли допускаше, че ще се вържа на онези приказки, че си тръгнал към йеменската граница?
Пейнтър потръпна. Беше изпратил имейла с фалшивата информация само преди няколко часа през обезопасен сървър като тестов балон. Опасенията му се бяха потвърдили — формацията беше стигнала до Касандра. Обзе го чувство на отчаяние. Това можеше да означава само едно. Предателството в Сигма започваше от върха. Шон Макнайт… собственият му шеф… Това ли беше причината Шон да прикрепи Касандра към него от самото начало? Изглеждаше невъзможно.
Пейнтър затвори очи и пое дълбоко дъх с чувството, че е попаднал в пълна изолация.