Но я глождеше усещането, че нещо не е наред.
Може да бяха само шиповете в главата й. Ставаха все по-остри с всяко вдишване. Болка се стрелна зад очите й. Дори светлината от таблото й се струваше прекалено ярка.
— Ще изтощиш акумулатора — предупреди Дани, когато Клей се опита отново да запали. — Дай му почивка. Пет минути най-малко.
Жужене изпълни черепа на Кара, сякаш тялото и беше антена на радио, което улавя само статичен шум. Трябваше да направи нещо. Не можеше повече да седи така. Дръпна дръжката и едва не изпадна през вратата.
— Какво правиш? — уплашено извика Клей.
Тя не отговори. Стъпи на пътя. Бяха паркирали пикапа под клоните на едно тамариндово дърво. Тя излезе на открито и се отдалечи на известно разстояние нагоре по пътя, така че да не се вижда от пикапа.
Престрелката продължаваше.
Кара не и обърна внимание, насочила мислите си към нещо, което беше по-близо.
Стара жена стоеше на пътя с лице към нея, сякаш я чакаше. Беше облечена с дълго пустинно наметало, лицето и бе скрито зад черен воал. В костеливите си пръсти държеше тояга от чепато дърво, гладка и лъскава от дългата употреба.
Главата на Кара пулсираше. После статичният шум най-после заглъхна, когато радиото попадна на вярната станция. Болката и гаденето изчезнаха. За миг се почувства в безтегловност, освободена.
Жената просто я гледаше.
Безчувственост изпълни цялото тяло на Кара. Тя не оказа съпротива. Пушката падна от безжизнените и пръсти.
— Тя ще има нужда от теб — най-накрая каза жената и й обърна гръб.
Кара тръгна след нея, движеше се като насън.
Назад при тамариндовото дърво двигателят на пикапа изръмжа и замлъкна.
Кара продължи да върви надолу към обраслата с дървета долина, пътят остана зад нея. Тя не се възпротиви, дори и да беше способна на съпротива.
Знаеше кой се нуждае от нея.
20:36
Бяха блъснали Сафиа на колене, с ръце на върха на главата. Касандра клечеше до нея с пистолет до основата на тила и, другият бе насочен към входа. И двете бяха с лице към входа, застинали напрегнато в дъното на помещението. Гробната могила беше между тях и отворената врата.
Веднага след експлозията Касандра беше изключила светлините и беше пратила Кейн през един прозорец на задната стена. Да заобиколи. Да открие Пейнтър.
Сафиа преплете пръсти и ги стисна. Наистина ли беше вярно? Възможно ли бе Пейнтър да е още жив, да е някъде отвън? Дали и другите бяха оцелели? Очите й плувнаха в сълзи. Каквото и да ставаше, поне не беше сама. Пейнтър беше някъде отвън.
Отвъд сградите все още трещеше стрелба.
Огньове хвърляха алени светлосенки в нощта.
Чу ритмичния звук на хеликоптери, откоси автоматичен огън.
— Просто ни пусни — примоли се Сафиа. — Вече имаш координатите на Убар.
Касандра не благоволи да й отговори, вниманието й бе насочено изцяло върху вратата и прозорците. Сафиа не беше сигурна дали въобще я е чула.
Звук от триене стигна до тях откъм външната страна на вратата.
Някой идваше. Пейнтър или Кейн?
Голяма сянка прекоси отвора, осветена за миг от прожектора на двора.
Камила.
Имаше направо сюрреалистичен вид, докато минаваше бавно покрай входа, прогизнала от дъжда. След нея една жена застана в рамката на вратата, гола. Сякаш трептеше на фона на червеникавото сияние от близките огньове.
— Ти! — ахна Касандра.
В едната си ръка непознатата държеше сребристия куфар с желязното сърце. Бяха го оставили до вратата.
— Не, остави го, кучко! — Касандра стреля два пъти, оглушително близо до лявото ухо на Сафиа.
Тя извика от болка и падна напред върху едно от молитвените килимчета. Претърколи се една крачка встрани, по посока на гробната могила.
Касандра я последва, като продължаваше да стреля към отворената врата.
Сафиа проточи врат, главата и звънтеше. В отвора на вратата нямаше никого. Погледна косо към Касандра, която беше заела стойка за стрелба, и двата пистолета насочени към вратата.
Сафиа не се поколеба. Сграбчи края на молитвеното килимче, върху което стояха и двете. С рязко движение се хвърли напред, повличайки и килимчето.
Хваната неподготвена, Касандра се строполи.
Пистолетен изстрел.
Мазилка се посипа от тавана.
Докато Касандра падаше назад, Сафиа се метна над гробната могила и се претърколи към вратата. Стигна до входа и скочи с главата напред през прага.
Още един изстрел.
Преди да се приземи Сафиа усети силен удар в рамото, който я завъртя. Удари се в земята и се плъзна в разкаляната пръст. Рамото й гореше. Беше простреляно. Изпаднала в паника и водена от чист инстинкт, тя се претърколи настрани, далеч от отворената врата.