Корал включи на предна и джипът литна.
Два хеликоптера ги подгониха. Барак стреляше, а джипът летеше към отворената порта. Корал се наведе напред, взирайки се през напуканото стъкло.
Излязоха от комплекса, подскочиха над дълбок коловоз и за миг се озоваха във въздуха, после се приземиха с трясък. Гумите се завъртяха, захапаха пръстта и джипът набра скорост към пътя и прикритието на гъстата гора.
От предната седалка Омаха погледна назад към него с празни очи.
— Къде е Сафиа?
— Няма я. — Пейнтър поклати глава, без да мига. — Сафиа я няма.
15.
ПЛАНИНСКА ПЪТЕКА
4 декември, 00:18
Планините Дофар
Сафиа се събуди от тежкия сън. Падаше. Разпери ръце, разкъсвана от паника, която и беше до болка позната, като собствения и дъх. Агонизираща болка прониза рамото й.
— Успокой се, сестро — каза някой близо до ухото й. — При мен си.
Светът направи още едно шеметно завъртане и се фокусира, потънал в среднощен мрак. Седеше подпряна на една клекнала камила, която преживяше мързеливо. Някаква жена се надвеси до нея, беше провряла ръка под мишницата на здравото и рамо и я прикрепяше.
— Къде… — промълви Сафиа, но устните и сякаш бяха залепени.
Опита се да открие опора в краката си, но не успя. Спомените започваха бавно да се връщат. Битката при гробницата. Стрелба изпълни главата й. Ярки образи. Едно лице. Пейнтър. Потрепери в ръцете на жената. Какво беше станало? Къде се намираше?
Най-накрая откри в себе си достатъчно сили да стане, облягайки се тежко на камилата. Забеляза, че раненото и рамо е превързано набързо, стегнато, колкото да се намали кървенето. Болеше я при всяко движение.
Жената до нея, призрачна в мрака, изглежда беше същата, която я беше спасила, само че сега беше облечена с пустинно наметало.
— Идва помощ — прошепна тя.
— Коя сте вие? — успя да изрече Сафиа, внезапно усетила колко студена е нощта.
Намираше се в нещо като пещера, образувана от гъсти надвиснали клони. Дъждът беше спрял, но отделни капки все още се стичаха от тъмния балдахин над главата й. Палмови и тамариндови дървета се издигаха навсякъде около нея. Оплетени лиани и висящи градини от жасмин се спускаха като драперии и изпълваха въздуха с уханието си.
Жената не каза нищо. Посочи със свободната си ръка.
Слаба светлина като от огън пронизваше през дебелите като въжета лиани. Някой идваше, вдигнал високо факел или лампа.
На Сафиа изведнъж й се прииска да избяга, но тялото й беше твърде слабо, за да се подчини на волята й.
Ръката около рамото и се сви, сякаш жената беше прочела мислите й, но Сафиа остана с впечатление, че жестът не е имал за цел да я задържи в пленничество, а просто да й вдъхне увереност.
След малко очите и се нагодиха към мрака достатъчно, за да види, че гъстата гора пред нея крие неравна скална стена от пясъчник, обрасла с лози, пълзящи растения и малки храсти. Светлината идваше от вътрешността на тунел в лицето на скалата. Такива пещери и проходи имаше из цялата дофарска планина — прокопаваха ги мусонните дъждове, които се просмукваха през пясъчника.
Когато светлината наближи входа на тунела, Сафиа различи три фигури — стара жена, дете на около дванайсет години и още една млада жена, която можеше да бъде близначка на нейната спасителка. Всичките бяха облечени еднакво — в пустинни наметала с отметнати качулки.
Освен това всички имаха еднаква украса — рубинена татуировка под външния ъгъл на лявото око. Сълза.
Дори и детето, което носеше газена лампа.
— Онази, която беше загубена… — пропя жената до Сафиа. — … си дойде у дома — каза възрастната и се опря на една тояга. Косата и беше сива и вързана на плитка, но лицето й, макар и набраздено от бръчки, излъчваше жизненост.
Сафиа откри, че и е трудно да срещне тези очи, но и невъзможно да отклони поглед.
— Добре си дошла — каза старицата на английски и пристъпи встрани.
Първата жена помогна на Сафиа да мине през входа на пещерата. След това детето поведе, вдигнало високо лампата. Възрастната вървеше зад тях, потропвайки с бастуна си, а третата жена излезе от тунела и отиде при клекналата камила.
Водеха Сафиа напред.
В продължение на няколко крачки никой не каза нищо.
Сафиа, настръхнала от въпроси, не можеше да мълчи повече.
— Кои сте вие? Какво искате от мен? — Гласът й прозвуча капризно дори в собствените и уши.
— Мир теб — прошепна зад нея старицата. — В безопасност си. Засега, добави наум Сафиа. Беше забелязала дългия кинжал в колана на жената, която беше останала при камилата.
— Всички отговори ще ти бъдат дадени от нашата ходжа.