Сафиа трепваше при по-болезнените процедури, но без да се буди.
— Погрижете се да не вади ръката си от шината — каза накрая старицата. — И когато се събуди, да изпие още една чаша от чая.
Ходжата вдигна бастуна си, опря върха му в пода и се изправи с негова помощ. Обърна се към Кара.
— Ела. Моите дъщери ще се погрижат за сестра ти.
— Няма да я оставя. — Кара се премести по-близо до Сафиа.
— За нея ще се погрижат добре. Ела. Време е да откриеш онова, което си търсила толкова време.
— За какво говорите?
— За отговори на твоя живот. Ела или остани. За мен е без значение. — Старата жена се отдалечи, потропвайки с бастуна си. — Няма да споря с теб.
Кара погледна към Сафиа, после към старицата. Отговори на твоя живот. Изправи се бавно.
— Ако нещо се случи на… — Но всъщност не знаеше кого заплашва. По всичко личеше, че сестрите се грижат добре за приятелката й.
Кара поклати глава и тръгна след ходжата.
— Къде отиваме?
Ходжата продължи да върви, без да и обръща внимание. Ромонящият водопад и огньовете останаха зад тях, когато поеха към по-дълбоките сенки по края на пещерата.
Кара се огледа. Почти не си спомняше как се беше озовала тук. Движеше се сякаш обвита в галеща сетивата мъгла, вървеше послушно след друга възрастна жена, облечена също като тази. Двете вървяха повече от час през потънала в сенки гора до един древен сух кладенец, до който се стигаше през тесен процеп в скалата. Бяха навлезли навътре в планината по лъкатушна пътечка. Когато пристигнаха в пещерата, Кара остана до един от огньовете да чака и мъглата се вдигна от нея. В този миг главоболието, треморът и гаденето се бяха върнали като оловно одеяло. Не беше в състояние да помръдне, камо ли да открие пътя си през този лабиринт от тунели. Въпросите, които задаваше, оставаха без отговор.
А имаше да пита за толкова много неща.
Впери поглед в гърба на старицата, която вървеше пред нея сега. Кои са тези жени? Какво искаха от тях двете?
Стигнаха до отвора на някакъв тунел в стената. Край входа чакаше дете със сребърна газена лампа в ръка — като онези от приказките, които потъркваш, за да призовеш духа от лампата. Мъничък пламък облизваше върха й. Момичето, на не повече от осем, беше облечено с пустинно наметало, което изглеждаше твърде голямо за него. Подгъвът се беше набрал около краката му. Ококорените му очи не се отделяха от Кара, сякаш зяпаше някакво извънземно. Но в очите му нямаше и следа от страх, само любопитство.
Ходжата кимна на детето да върви отпред.
— Тръгвай, Якут.
Детето се обърна и провлачи крака към тунела. На арабски „якут“ значеше „рубин“. За пръв път Кара чуваше тук да наричат някого по име.
Обърна се към ходжата.
— Как се казвате?
Старицата най-после я погледна. Зелени очи просветнаха ярко на пламъка на лампата.
— Наричат ме с много имена, но рожденото ми име е Лу’лу. Мисля, че на вашия език това означава „перла“.
Кара кимна.
— Всичките ви жени ли са кръстени с имена на скъпоценни камъни?
Не чу отговор, докато вървяха в мълчание след детето, но усети потвърждението на жената. В арабската традиция имена на скъпоценни камъни се даваха само на една каста.
На робите.
Защо тези жени си бяха избрали такива имена? Те със сигурност изглеждаха по-свободни от повечето арабски жени, Детето свърна в една пресечка на тунела, която веднага ги изведе в пещера от пясъчник. Беше студена, стените — влажни, проблясващи на светлината на лампата. Молитвено килимче беше постлано на пода, с подложен под него наръч слама за по-меко. От другата му страна се изправяше нисък олтар от черен камък.
Кара усети, че се смразява от страх. Защо я бяха довели тук?
Якут се приближи до олтара, мина зад него, наведе се и изчезна от погледа на Кара.
Внезапно пламъци припукаха по-ярко зад камъка. Якут беше запалила с лампата си малък наръч дърва. Кара усети миризмата на тамян и керосин от наръча, напоен за по-лесно запалване. Керосинът изгоря бързо и остана само сладкото ухание на тамян.
Когато пламъците се издигнаха по-високо, Кара отчете грешката си. Тъмният олтар не беше непрозрачен като камък, а кристален, като отломък от черен обсидиан, само че по-прозрачен. Блясъкът на пламъците прозираше през камъка.
— Ела — напевно каза Лу’лу и заведе Кара до молитвеното килимче. — Коленичи.
Изтощена от недоспиване и от малкото адреналин в организма си, Кара с благодарност се отпусна на мекото килимче.
Ходжата застана до нея.