— Това е, за което си дошла толкова отдалеч и което си търсила толкова дълго. — И посочи с бастуна си към олтара.
Кара погледна към блокчето прозрачен камък. Очите и се разшириха, когато наръчът дърва припламна по-ярко зад олтара и светлината премина през него.
Не непрозрачен камък… необработено стъкло.
Пламъци осветиха вътрешността му и очертаха сърцевината на стъкления блок. Вътре, като мушица в кехлибар, се виждаше фигура, категорично човешка, почерняла, краката свити като на ембрион, а ръцете — разперени в агония. Кара беше виждала и преди подобна фигура. В руините на Помпей. Превърнато в камък тяло, погребано и вкаменено под горещата пепел на изригналия в древността Везувий. Същата поза на мъчителна смърт.
Но най-лошото от всичко беше, че Кара знаеше защо са я довели тук, защо и показват това.
Отговорите на живота й.
Отпусна се на ръце върху килимчето, защото тялото й внезапно бе натежало. Не… Сълзи бликнаха от очите й. Знаеше кой лежи погребан в сърцевината на стъклото, съхранен в своята агония.
Вик се изтръгна от гърлото й, той изцеди от тялото и всичко — силата, зрението, надеждата, дори волята за живот, остави я празна.
— Татко…
03:12
Сафиа се събуди сред музика и топлина. Лежеше върху меко одеяло, съвсем будна, но някак не и се искаше да стане веднага. Заслуша се в тихите звуци на лютня, придружени от мекия екот на духов инструмент от тръстика, блуждаещи и самотни. Светлосенки от огньовете танцуваха по тавана над нея и рисуваха шарки по диплите от лози и цветя. Ромонът на водата добавяше контрапункт към музиката.
Знаеше къде се намира. Нямаше го бавното събуждане към настоящето, само лека замаяност от кодеина, който беше изпила. Чу гласове, които говореха тихо, от време на време и изблици на детски смях.
Седна бавно и усети рамото си да протестира сърдито. Но болката беше тъпа и дълбока, нямаше ги острите шипове отпреди. Чувстваше се необичайно спокойна и отпочинала Погледна часовника си. Беше спала малко повече от час сякаш бе спала дни наред.
Млада жена се приближи към нея и коленичи с чаша в ръце.
— Ходжата поръча да изпиете това.
Сафиа пое чая със здравата си ръка. Другата лежеше шинирана на корема й. Отпи благодарно и чак тогава забеляза, че Кара я няма.
— Кара? Приятелката ми?
— Когато си изпиете чая, ще ви заведа при ходжата. Тя чака заедно със сестра ви.
Сафиа кимна. Изпи горещия чай колкото и беше възможно по-бързо. Сладката течност я затопли отвътре. Остави чашата на земята и бавно се изправи.
Младата жена й предложи да се опре на ръката й, но Сафиа отказа, защото се чувстваше достатъчно стабилна.
Поведоха я към далечния край на пещерата и оттам по един тунел. С лампа в ръка придружителката й я водеше уверено през лабиринта от проходи.
Сафиа се обърна към нея:
— Кои сте вие?
— Ние сме Рахим — неохотно отговори жената.
На арабски „рахим“ означаваше „утроба“. Дали не бяха някакво бедуинско племе от жени, нещо като амазонките на пустинята? Замисли се за името. То съдържаше и подтекст на святост, на прераждане и продължение.
Кои бяха тези жени?
Напред се появи светлина, откъм една пещера встрани.
Водачката и спря на няколко крачки от входа и кимна на Сафиа да продължи.
Тя тръгна натам и за пръв път откакто се беше събудила усети неприятно чувство на несигурност. Въздухът сякаш се сгъсти, стана по-трудно да се диша. Тя се съсредоточи върху вдишването и издишването и превъзмогна натисналата я за миг тревога. Когато приближи, чу някой да плаче, сърцераздирателно, отчаяно.
Кара…
Сафиа прогони страховете си и забърза към пещерата. Завари Кара свита на кълбо върху едно килимче в средата. Старицата беше коленичила до нея и я люлееше в прегръдките си. Зелените и очи срещнаха погледа на Сафиа.
Сафиа се затича.
— Кара, какво има?
Кара вдигна лице, очите — подути, бузите — хлътнали. Явно не беше в състояние да изрече и дума. Вдигна ръка към големия камък със запаления отзад огън. Сафиа веднага позна, че отломъкът е стъкло, образувано от втвърдил се разтопен пясък. Беше намирала парчета подобен материал на места, където беше падала светкавица. Древните народи са ги ценили високо, използвали са ги за изработка на бижута, като свещени предмети и молитвени камъни.
После различи фигурата в стъклото.
— О, не…
Кара изграчи:
— Това е… това е баща ми.
— О, Кара!
Очите на Сафиа се наляха със сълзи. Коленичи до приятелката си. Самата тя бе чувствала Реджиналд Кенсингтън като баща. Разбираше мъката на приятелката си, но объркването си проби път през собствената и скръб.