— Но как? Защо?
Кара погледна към старицата, твърде разстроена, за да обясни сама. Ходжата потупа Кара по ръката.
— Вече обясних на приятелката ти, че Реджиналд Кенсингтън не беше непознат на нашия народ. Неговата история води дотук, така както и вашата. Навлязъл е в забранени пясъци в деня, когато е загинал. Бил е предупреден, но е предпочел да не обърне внимание на предупреждението. И не случайно се е озовал сред онези пясъци. Търсел е Убар, точно както и дъщеря му. Знаел е, че същите тези пясъци са близо до сърцето му и не е могъл да остане далеч от тях.
— Какво е станало с него?
— Да бродиш из пясъците около Убар значи да си навлечеш гнева на силата, която е лежала скрита в продължение на хилядолетия. Сила и място, които ние, жените, охраняваме. Той е чул за мястото, бил е привлечен от него. То е било неговата гибел.
Кара седна, явно вече беше изслушала същото мъгляво обяснение.
— Каква е тази сила? Ходжата поклати глава.
— Това ние не знаем. Портите на Убар са затворени за нас от две хилядолетия. Онова, което лежи зад портите, се е изгубило през вековете. Ние сме Рахим, последните от неговите пазители. Знанието е преминавало от уста на уста, от едно поколение на друго, ала две тайни никога не са били изричани след унищожението на Убар, не са ни били предадени от оцелялата царица на Убар. Толкова голяма е била трагедията, че тя запечатала града и с нейната смърт тези две тайни умрели — къде са скрити ключовете за портите и каква сила се крие под пясъка, в сърцето на Убар.
Всяка дума, изречена от старицата, повдигаше хиляда въпроса в главата на Сафиа. Портите на Убар. Последните от неговите пазители. Сърцето на изгубения град. Скрити ключове. Ала нещо в казаното подръпна струна в мислите й.
— Ключовете… — промълви тя. — Желязното сърце. Ходжата кимна.
— Което води до сърцето на Убар.
— И копието с бюста на Биликис, Савската царица. Старицата кимна бавно.
— Тя, която е била майка на всички ни. Първата от царския дом на Убар. Единствено тя може да украсява втория ключ.
Сафиа прехвърли наум познатата история на Убар. Градът наистина е бил основан около деветстотната година преди Христа, когато е живяла и Савската царица. Убар процъфтявал, докато пропадането на понорна яма унищожила града около тристата година от новата ера. Животът му никак не бил кратък. Само че съществуването на управляващата фамилия беше добре документирано.
Сафиа оспори този факт.
— Мислех, че цар Шадад е бил първият управник на Убар, правнукът на Ной. — Дори имаше един изолиран бедуински клан, Шахра, които твърдяха, че са потомци на същия цар.
Старицата поклати глава.
— Шадад и потомците му са били обикновени администратори. Биликис и потомците и са били истинските владетели, тайна, скрита от всички, знаели само най-доверените. Убар дал силите си на царицата, избрал я, позволил й да постави началото на потомствена линия от силни и уверени хора. Линия, която продължава и до днес.
Сафиа си спомни лицето на статуята. Младите жени тук удивително приличаха на нея. Възможно ли беше една потомствена линия да се запази чиста в продължение на две хилядолетия?
Тя поклати невярващо глава.
— Да не би да твърдите, че вашето племе може да проследи произхода си чак до Савската царица?
Ходжата сведе глава.
— Повече от това… много повече. — Тя вдигна очи. — Ние сме Савската царица.
03:28
На Кара й се гадеше ужасно — но не заради липсата на успокоителните. Всъщност след пристигането си в тези пещери гладът и за наркотика беше поутихнал, треморът — понамаля, сякаш бяха направили нещо на главата й. Но онова, което я измъчваше сега, беше хиляди пъти по-лошо от липсата на амфетамини. Чувстваше се смазана, отчаяна, обезсилена, опустошена. Всички тези приказки за тайни градове, тайнствени сили, древен произход не означаваха нищо за нея. Очите и се взираха в останките на баща и, в устата, замръзвала във вик на агония.
Казаното от ходжата се беше вкопало в главата й.
Той търсел Убар, също като дъщеря му.
Кара си спомни деня на смъртта му и онзи лов. Винаги се беше питала защо бяха отишли толкова далеч. Имаше добри ловни участъци много по-близо до Маскат, защо трябваше да летят чак до въздушна база „Тумрайт“ после да пътуват с роувърите, а след това да подхванат лова с пясъчните мотопеди. Нима беше използвал рождения иден като предлог да огледа онези земи?
Гняв се натрупа в гърдите й, излъчвайки се от нея като пламъците зад стъкления блок. Ала му липсваше фокус. Гневеше се на тези жени, че са пазили тайната толкова дълго, на баща си, че е рискувал живота си в една смъртоносна мисия; на себе си, че беше продължила по стъпките му… дори на Сафиа, че така и не я беше спряла дори когато беше станало ясно, че търсенето убива Кара отвътре. Огънят на гнева изгори докрай повлеклата на гаденето.