Кара седна назад и се обърна към старата ходжа. Прекъсна историческите и обяснения с натежали от горчивина думи:
— Защо баща ми е търсил Убар?
— Кара… — рече с успокоителен тон Сафиа, — мисля, че това може да почака.
— Не! — Гневът придаде сила на гласа й. — Искам да знам сега.
Ходжата не се впечатли, а се приведе пред гнева на Кара като тръстика на вятъра.
— Имаш право да попиташ. Точно затова и двете сте тук. Кара се намръщи.
Жената впери поглед някъде между двете.
— Пустинята отнема едно, но дава друго.
— Какво означава това? — троснато попита Кара. Ходжата въздъхна.
— Пустинята отне баща ти. — Тя махна към страховития камък. — Но ти даде сестра. — И кимна към Сафиа.
— Сафиа винаги е била най-близката ми приятелка.
Въпреки гнева й гласът на Кара тежеше от чувства. Истината и дълбочината на казаните гласно думи поразиха израненото сърце на Сафиа по-силно, отколкото би могла да си представи. Опита се да се отърси, но раните бяха твърде пресни.
— Тя ти е нещо повече от приятелка. Тя ти е сестра както духовно… така и физически. — Ходжата вдигна бастуна си и посочи към тялото, погребано в стъкления блок. — Там лежи твоят баща… и бащата на Сафиа.
Старицата погледна към двете зашеметени жени.
— Вие сте сестри.
03:33
Сафиа не беше в състояние да обхване смисъла на казаното от жената.
— Невъзможно! — заяви Кара. — Майка ми е починала при раждането ми.
— Имате общ баща, не обща майка — поясни ходжата. — Сафиа е родена от жена от нашия народ.
Сафиа поклати глава. Бяха полусестри. Покоят, който бе познала след събуждането се пръсна. Откакто се помнеше, не знаеше нищо за майка си, освен че е загинала при катастрофа с автобус, когато Сафиа е била на четири години. За баща и не се знаеше нищо. Дори сред неясните и спомени отпреди сиропиталището — мъгляви образи, миризми, шепот, — никога не беше присъствала мъжка фигура, баща. От майка и беше останало единствено името — Ал Мааз.
— Успокойте се и двете. — Жената вдигна ръце с длани към тях. — Това е подарък, а не проклятие.
Думите и успокоиха донякъде препускащото сърце на Сафиа, като длан, положена върху трептящ камертон. И все пак не откриваше у себе си кураж да погледне към Кара, твърде засрамена, сякаш присъствието и по някакъв начин опетняваше паметта на лорд Кенсингтън. Върна се назад към Деня, когато я бяха взели от сиропиталището, онзи страшен, изпълнен с надежди ден. Реджиналд Кенсингтън беше избрал нея от всички други момичета, дете със смесена кръв, завел я бе у дома си и и беше дал нейна собствена стая. Кара и Сафиа се бяха сприятелили веднага. Дали и в онази крехка възраст не бяха почувствали подсъзнателно тайната връзка, естествената привързаност между членовете на едно семейство? Защо Реджиналд Кенсингтън така и не им беше казал, че са сестри?
— Ако знаех… — простена Кара и протегна ръка към Сафиа.
Сафиа вдигна очи. Не прочете обвинение в очите на приятелката си — гневът отпреди миг беше потушен. Видя само облекчение, надежда и обич.
— Може би сме знаели всъщност… — промърмори Сафиа и се сгуши в прегръдката на сестра си. — Може би винаги сме го знаели дълбоко в себе си.
Потекоха сълзи. И просто така, за миг, вече не бяха само приятелки — бяха едно семейство.
Прегръдката им се проточи, но накрая напиращите въпроси все пак ги разделиха. Кара задържа ръката на Сафиа в своята.
Ходжата най-накрая заговори:
— Общата ви история започва по времето, когато лорд Кенсингтън откри статуята в гробницата на Наби Имран. Забележителното му откритие беше важно за нас. Статуята датираше от основаването на Убар и беше заровена на място, свързано с една жена на чудесата.
— Дева Мария? — попита Сафиа. Отговорът бе кимване.
— Като пазителки една от нас трябваше да намери начин да се приближи и да проучи погребалния предмет. Казано е че ключовете за портите на Убар ще се разкрият, когато настъпи подходящият момент. Изпратихме Алмааз.
— Ал Мааз — каза Сафиа, наблягайки на кратката пауза между двете части на името.
— Алмааз — твърдо повтори ходжата. Кара стисна ръката й.
— Всички жени тук са наречени на скъпоценни камъни Името на ходжата е Лу’лу. Перла.
Очите на Сафиа се разшириха.
— Алмааз. Името на майка ми е било Диамант. В сиропиталището решиха, че това е фамилията и — Ал Мааз. И какво е станало с нея?
Лу’лу поклати глава уморено и се намръщи.