— Като много от нашите жени, и твоята майка се влюбила. Докато проучвала статуята, тя си позволила да стане твърде близка с лорд Кенсингтън. И двамата били много влюбени един в друг. След няколко месеца едно дете започнало да расте в утробата й, посадено там по естествения за всички жени начин.
Сафиа се навъси при този странен подбор на думи, но не прекъсна старицата.
— Бременността хвърлила майка ти в паника. На нас ни е забранено да износваме дете от мъжки слабини. И тя избягала от лорд Кенсингтън. Върна се при нас. Ние се грижихме за нея, докато роди. Но след като ти се появи, тя трябваше да си тръгне. Алмааз беше нарушила нашето правило. А ти, дете със смесена кръв, не беше чистокръвна Рахим. — Старата жена докосна татуираната сълза, рубинения символ на племето. Сафиа нямаше татуировка. — Майка ти те отгледа — доколкото и позволяваха силите — в Калуф на оманското крайбрежие, недалеч от Маскат. Но катастрофата те остави сираче. През цялото това време лорд Кенсингтън не се отказал да търси майка ти… и детето, което може би е родила. Преровил цял Оман, похарчил цяло състояние, но когато една от нас пожелае да остане скрита, не я намират. Кръвта на Биликис ни е благословила по много начини.
Старата жена погледна надолу към тоягата си.
— Когато научихме, че си останала сираче, не ни даде сърце да те изоставим на произвола на съдбата. Открихме къде са те отвели и се погрижихме тази информация да стигне до лорд Кенсингтън. Той даваше мило и драго да разбере нещо за съдбата на Алмааз, но пустинята отнема едно, а дава друго. Върна му една дъщеря. Той те прибра и те направи част от семейството си. Предполагам, че е чакал и двете да пораснете достатъчно, за да разбирате сложните пътища на сърцето преди да ви разкрие тайната за общата ви кръв.
Кара се размърда.
— Сутринта преди онзи трагичен лов… татко ми каза, че имал да ми съобщи нещо важно. Нещо което вече съм била достатъчно зряла да узная. — Преглътна с мъка, гласът и изневери. — Помислих, че е нещо за училище или за университета. А не… не…
Сафиа стисна ръката й.
— Няма нищо. Сега вече знаем.
Кара вдигна поглед, в очите и се четеше объркване.
— Но защо е продължавал да търси Убар? Не разбирам. Ходжата въздъхна.
— Това е една от многото причини, поради които ни е забранено да се свързваме с мъже. Може Алмааз да му е прошушнала нещо в леглото. Разговор между влюбени. Но, така или иначе, баща ви разбрал за Убар и по-късно започнал да търси изгубения град, може би като начин да бъде по-близо до жената, която изгубил. Но Убар е опасен. Пазителите му са се нагърбили с тежък товар.
Сякаш да го демонстрира нагледно, старицата се изправи с мъка.
— А с нас какво ще стане сега? — попита Сафиа, докато двете с Кара също се изправяха.
— Ще ви кажа по пътя — отвърна жената. — Чака ни дълго пътуване.
— Къде ще ходим? — попита Сафиа. Въпросът като че ли изненада ходжата.
— Ти си една от нас, Сафиа. Ти ни донесе ключовете.
— Сърцето и копието? Кимване. Старицата се извърна.
— След две хилядолетия ще идем да отключим портите на Убар.
ЧЕТВЪРТА ЧАСТ
ПОРТИТЕ НА УБАР
16.
КРЪСТОПЪТИЩА
4 декември, 05:55
Дофарските планини
Небето на изток просветляваше, когато Омаха намали скоростта на пикапа на върха. Пътят продължаваше надолу от другата страна на хребета… ако изровената, осеяна с камънаци широка пътека можеше да се нарече път. Долната част на гърба го болеше от постоянното друсане през последните десет мили.
Натисна спирачките. Тук пътят прехвърляше билото на последния проход през планините. Напред височините се спускаха в солни плата и чакълести равнини. В огледалото за задно виждане се ширеха пасища зелен пирен и стада пасящ добитък. Преходът беше рязък.
От двете страни на пикапа се простираше лунен пейзаж от червени скали, тук-там прекъснати от групички чепати Дървета с червеникава кора, приведени от ветровете, които Духаха над прохода. Boswellia sacra. Рядкото и ценно тамяново дърво. Източникът на богатство от древните векове.
Когато Омаха наби спирачки, главата на задрямалия Пейнтър се килна назад.
— Какво става? — замаяно попита той. Едната му ръка лежеше върху пистолета в скута му.
Омаха посочи напред. Пътят се спускаше през сухо речно легло. Каменист, коварен маршрут, подходящ само за високопроходими автомобили.
— Оттук започва нанадолнище — каза Омаха.
— Знам го това място — каза Барак зад тях. Този човек сякаш никога не спеше, зает да дава указания на Омаха, докато се движеха на зигзаг през планината. — Това е Уади Дикур, Долината на спомените. Скалите и от двете страни са древно гробище.