Сякаш Тел Авив се повтаряше отново.
Никой не бе успял да утеши Сафиа тогава… и сега не беше по-различно.
Кара спря на последното стъпало и погледна за последен път към облачните висини на Лондон в далечината, под първите лъчи над изплуващото от Темза слънце. Потърси в сърцето си някакво чувство на загуба. Ала откри само пясък. Това тук не беше истинският й дом. Никога не е било.
Обърна гръб на Лондон и влезе в джета.
Мъж в униформа се подаде през вратата на пилотската кабина.
— Мадам, имаме разрешение от кулата. Излитаме веднага щом кажете.
Тя кимна.
— Добре, Бенджамин.
Пристъпи в централния салон и стюардесата заключи вратата след нея. Джетът беше преустроен така, че да отговаря на нуждите й. Вътрешността на салона беше изцяло в кожа и орехов фурнир, разделена на четири сравнително самостоятелни сепарета. Свежи цветя се кипреха в кристални вази „Уотърфорд“, закрепени към масичките до креслата. Дълъг махагонов бар, антика, на която беше попаднала в Ливърпул стоеше близо до дъното на салона. Зад бара двойка врати хармоники водеха към частния кабинет и спалнята на Кара.
Позволи си една самодоволна усмивка, като видя как се повдигнаха веждите на Пейнтър Кроу, докато оглеждаше обстановката. Явно не беше свикнал на такъв лукс със заплатата си на физик, дори и с тази, която му се плащаше за работа по поръчка на правителството. Икономът на самолета му подаде напитка, вероятно газирана вода с лед. Чашата му издрънча, когато той се обърна.
— И какво… няма печени в мед фъстъци? — измърмори Кроу. — Мислех, че пътуваме в първа класа.
Усмивката й повехна, когато той се отправи към мястото до доктор Новак. Самодоволно копеле…
Всички се заеха да си намерят място, когато пилотът обяви, че излитат. Сафиа седна сама. Нейният дипломант Клей Бишоп вече си беше закопчал предпазния колан в другия край на салона и зяпаше през прозореца. На ушите му имаше слушалки, свързани с дискмен в скута му и той явно не забелязваше нищо наоколо.
Всичко изглеждаше наред и Кара тръгна към бара. Обичайното й питие я чакаше — чаша изстудено шардоне. Произведено в „Сейнт Себастиан“, френска винарна. За пръв пъти бяха позволили да го опита на шестнайсетия си рожден ден, сутринта преди лова. Оттогава тя изпиваше по една чаша всяка сутрин в чест на баща си. Завъртя чашата и вдъхна резливия букет на виното, с жилка на праскова и дъб. Дори след всичките тези години ароматът моментално я върна към онази сутрин, така натежала от обещания. Чуваше смеха на баща си, далечния лай на камилите, шепота на вятъра под изгряващото слънце.
Толкова съм близо сега… след толкова много време…
Отпи бавно, удавяйки неприятната сухота в устата си. Главата й жужеше от двете таблетки, които беше взела преди два часа, след като се събуди. С устните си усети лекия тремор на пръстите, които държаха чашата. Не биваше да смесва алкохол с успокоителни по рецепта. Но пък нали беше само една чаша шардоне! Дължеше я на баща си.
Свали чашата и откри, че Сафиа я гледа. Лицето й беше непроницаемо, но в очите й имаше загриженост. Кара срещна погледа й, без да отклони очи, и го задържа. Сафиа първа отстъпи и обърна поглед към прозореца.
Никоя от двете не намираше думи да утеши другата. За разлика отпреди…
Пустинята беше откраднала част от живота им, част от сърцата им. И само сред пясъците можеха да си ги върнат.
11:42
Маскат, Оман
Омаха излетя през вратата на Министерството на националното историческо наследство.
Залюлялата се назад врата едва не удари в лицето брат му Дани, който вървеше след него.
— Омаха, успокой се.
— Проклети бюрократи… — Той продължи тирадата си и след като излязоха на улицата. — Тук ти трябва разрешение да си избършеш гъза.
— Получи, каквото искаше — успокоително рече Дани.
— Да, ама ми отне цялата сутрин. И единствената причина най-накрая да получим разрешение да натоварим в джиповете резервен бензин, беше желанието на Адолф бин Задник да излезе в обедна почивка.
— Успокой се. — Дани го стисна над лакътя и го дръпна към бордюра. Хората вече се обръщаха след тях.
— А и Сафиа… самолетът на Кара каца след… — Омаха погледна часовника си. — След малко повече от час.
Дани махна за такси. Бял мерцедес седан се отдели от близката таксиметрова стоянка и се плъзна към бордюра. Дани отвори вратата и набута Омаха вътре. За техен късмет колата беше с климатик. Наближаваше обяд и температурите вече надвишаваха четиридесет градуса.
Хладното купе поохлади и раздразнението на Омаха. Наведе се напред и почука по плексигласовата преграда между задната седалка и шофьора.