Сафиа установи, че в момента и е невъзможно да се изразява смислено. Очите и се стрелнаха към някакво движение зад рамото на Омаха.
Дани пристъпи до брат си и я погледна с нещастна усмивка. Изглеждаше като след побой.
Сафиа махна към собствения си нос, доволна от прекъсването.
— Аз… мислех, че носът ти не е счупен?
— Частична фрактура — обясни той със следа от акцента на Небраска, сякаш вчера е напуснал семейната ферма. — Шината е само да го крепи. — Погледът му се поколеба между Омаха и Сафиа и накрая усмивката му угасна.
Всеобщото смущение стана почти непоносимо.
Появи се Пейнтър и протегна ръка. Представи се и се здрависа с двамата братя. Само за миг очите му се спряха на Сафиа, колкото да се увери, че е добре. Тя си даде сметка, че целта му е била да й даде малко време да дойде на себе си.
— Това е колежката ми доктор Корал Новак, физик от Колумбийския университет.
Дани поизправи гръд и видимо преглътна, докато оглеждаше уж тайничко фигурата й. Заговори твърде бързо. — И аз там завърших. В Колумбийския де.
Корал погледна към Пейнтър, сякаш искаше разрешение да каже нещо. По нищо не пролича да е получила разрешение, но тя все пак каза:
— Светът е малък.
Дани отвори уста, размисли и пак я затвори. Очите му проследиха физичката, когато тя отстъпи малко встрани.
Клей Бишоп се присъедини към групичката. Сафиа го представи, намирайки утеха в рутината на светския етикет.
— А това е моят дипломант Клей Бишоп.
Той стисна с две ръце ръката на Омаха и я разтърси крепко.
— Сър, чел съм труда ви за персийските търговски маршрути по времето на Александър Велики. Надявам се да поговорим за проучванията ви върху иранско-афганистанската граница.
Омаха се обърна към Сафиа и Кара.
— Той наистина ли ме нарече „сър“ току-що?
Кара сложи край на учтивостите, като махна на всички да влязат в двореца.
— Определени са стаи за всички ви, така че можете да се освежите преди вечеря и да си починете. — Тръгна напред и модните й обувки с висок ток затропаха по древните плочи. — Но не си правете труд да разопаковате. Тръгваме след четири часа.
— Пак ли ще пътуваме със самолет? — попита Клей Бишоп с едва скрит стон на недоволство.
Омаха го тупна по рамото.
— Не точно. Поне едно хубаво нещо излезе от кашата този следобед. — Той кимна към Кара. — Хубаво е да имаш приятели по високите етажи, особено приятели с хубави играчки.
Кара се обърна и го изгледа намръщено.
— Подготвено ли е всичко?
— Провизиите и екипировката са пренасочени.
Сафиа местеше поглед между двамата. По пътя насам Кара беше провела кратки разговори с Омаха, с британското консулство и с канцеларията на султан Кабус. Какъвто и да беше резултатът, той явно не й допадаше толкова, колкото на Омаха.
— Ами Фантомите? — попита Кара.
— Уведомени са да ни чакат там — каза Омаха и кимна.
— Фантоми ли? — попита Клей.
Преди някой да е отговорил, стигнаха до коридора, който водеше към южното крило, крилото за гости.
Кара кимна на един застинал иконом с пригладена сива коса, ръце зад гърба, облечен в черно и бяло, британец от главата до петите.
— Хенри, би ли завел гостите ни по стаите им? Вдървено кимване.
— Да, мадам. — Нещо сякаш просветна в очите му, когато се плъзнаха покрай Сафиа, но лицето му остана пасивно. Хенри служеше като главен иконом в имението още от времето, когато двете бяха деца. — Насам, ако обичате.
Групата го последва. Кара извика след тях:
— Вечерята ще бъде сервирана на горната тераса след половин час. — Думите й прозвучаха повече като заповед, отколкото като покана.
Сафиа тръгна след другите.
— Какво правиш? — попита Кара, като я хвана за ръката. — Старите ти стаи са проветрени и приготвени за теб. — Обърна се към централното крило на къщата.
Сафиа се оглеждаше, докато вървяха. Малко се беше променило. В много отношения имението беше колкото жилище, толкова и музей. Маслени картини висяха по стените, собственост на семейство Кенсингтън още от четиринадесето столетие. В центъра на стаята имаше масивна махагонова маса с антикварна стойност, внесена от Франция, също като шестетажният полилей „Бакара“, който висеше над нея. Тук се беше провело тържеството за дванайсетия рожден ден на Сафиа. Спомняше си свещите, музиката, празничната атмосфера. И смеха. Смях имаше винаги. Стъпките й ехтяха кухо, докато обикаляше дългата стая.
Кара я поведе към частното семейно крило.
Тогава беше на пет, а това беше първата й истинска стая, само за нея… и първата и самостоятелна баня. Въпреки това повечето нощи бе прекарвала сгушена до Кара в нейната стая където двете си шушукаха за бъдеще, което така и не се случи.