Накрая тя просто бе кимнала, а после свали пръстена от ръката си. Изхлузи се лесно. Постави го в дланта му, после го погледна в очите. В нейните нямаше мъка, само облекчение.
Тогава той си беше тръгнал от нея.
Другите се размърдаха, когато Пейнтър изплува отново под корпуса на подводницата. Пое си дъх и каза:
— Мисля, че се отървахме. От десет минути насам няма и помен от джетове.
Корабокрушенците замърмориха облекчено.
— Трябва да се насочим към брега. Тук сме твърде уязвими.
Омаха забеляза слабия бруклински акцент на другия мъж. Не го беше доловил преди. А сега пристъргваше във всяка дума. Указанията му твърде много приличаха на заповеди. Военна подготовка. Офицерска.
— Има две гребла, прикрепени в скоби към двата борда на моторницата. Ще ни трябват, за да я преобърнем. — Промуши се между тях и им показа как да освободят греблата.
Едното беше натикано в ръката на Омаха.
— Трябва да се разделим на две групи. Едната ще натиска надолу левия борд, а другата с помощта на греблата ще вдигне десния. Би трябвало да успеем да я преобърнем. Но първо ще ида да откача външния двигател. Пострадал е при стрелбата и от резервоара му изтича бензин.
След няколко последни указания всички се гмурнаха и изплуваха от външната страна.
Дъжд се сипеше от тъмното небе. Вятърът беше утихнал до спорадични повеи. След мрака под лодката нощта се стори на Омаха много по-светла. Светкавици прорязваха облаците и осветяваха океана на кръпки. Тук-там по повърхността на водата все още горяха отломки. Нямаше и следа от „Шабаб Оман“.
Омаха се завъртя, оглеждайки водата. Пейнтър заплува към кърмата на моторницата и се зае да откачи двигателя. Омаха се замисли дали да не му помогне, но накрая просто си остана да го гледа как се бори със задържащия винт.
Като дръпна силно няколко пъти, Пейнтър най-после откачи мотора и той потъна в морето. Пейнтър потърси с поглед Омаха.
— Хайде да обърнем това момиче.
Оказа се доста по-трудно, отколкото го беше описал. Опитваха четири пъти, докато накрая всички се наредиха от едната страна и натиснаха с тежестта си. Пейнтър и Омаха, всеки въоръжен с по едно гребло, повдигнаха нагоре десния борд. Прибягнаха и до помощта на поредната вълна. Най-накрая обаче моторницата се преобърна с дъното надолу, наполовина пълна с вода.
Качиха се на борда и се заеха да изгребат водата. Омаха нагласи греблата на местата им.
— Продължава да се пълни — каза Кара, когато нивото на водата вътре в лодката започна да се повишава под тежестта на корабокрушенците.
— Куршумите са я пробили — добави Дани, опипвайки корпуса под нивото на водата.
— Продължавайте да изгребвате — отвърна Пейнтър пак с онази заповедническа нотка. — Ще се редуваме да гребем и да изгребваме. Доста път има до брега.
— Трябва да внимаваме — каза капитан Ал Хафи, с голи гърди, но все така спокоен. — Теченията тук са коварни. Трябва да си отваряме очите за рифове и подводни скали.
Пейнтър кимна и махна на Корал да отиде на носа.
Омаха погледна към малкото горящи отломки, после премести поглед в другата посока. Брегът едва се виждаше, като малко по-тъмна облачна маса. Проблясъци на светкавици разкриваха колко много са се отдалечили.
Пейнтър също огледа водата около лодката. Но не акулите или брегът го Тревожеха. Безпокойството ясно се четеше по стиснатите му устни. Някъде там дебнеха опасните мъже, които бяха отвлекли Сафиа. Но за нейната безопасност ли се тревожеше той, или за собствената си кожа?
Омаха си спомни думите, казани преди малко от Пейнтър.
„Държа на нея… на Сафиа.“ Усети как прилив на гняв стопля кожата му под мокрите дрехи. Лъжеше ли Пейнтър? Омаха сви юмруци около дръжките на двете гребла и изпъна гръб. Започна да гребе. Пейнтър, застанал на кърмата, погледна към него. Студени очи, стъклата на очилата за нощно виждане, го огледаха от главата до петите. Какво знаеше за този човек? Той трябваше да обясни много неща.
Омаха почувства болка в челюстите си, мускулите му се схващаха от дългото стискане.
„Държа на нея.“ Не можеше да реши кое предположение го гневи повече.
Това, че онзи лъже… или че казва истината.
03:47
Един час по-късно Пейнтър газеше през дълбока до кръста му вода и дърпаше преметнатото през рамото му въже, Брегът се простираше сребрист пред него, обрамчен от назъбени скали. Останалата част от крайбрежието тънеше в мрак, като се изключат няколкото слаби светлинки далеч на север. Селце някакво. Непосредствената околност изглеждаше пуста. Въпреки това той си отваряше очите на четири. Беше дал очилата за нощно виждане на Корал, която стоеше на пост в моторницата.