— Аллах помага на онези, които си помагат сами.
— Ще го откраднеш?
— Ще го взема назаем. Това е традиция сред нашите пустинни племена. Човек може да вземе назаем онова, от което се нуждае. Кражбата е престъпление.
След този кратък урок по мъдрост мъжът се отдалечи на бегом в посока на далечните светлинки и скоро изчезна в мрака като истински фантом.
— Барак ще изпълни задачата си — увери ги капитан Ал Хафи. — Ще намери достатъчно голямо превозно средство, което да побере всички ни… и коня.
Пейнтър погледна назад към каменистия бряг. Другият фантом, мълчалив младеж на име Шариф, водеше жребеца на късо въже.
— Защо да взимаме и коня? — попита Пейнтър, загрижен за прекаленото внимание, което би привличал един голям камион. — Тук има добра паша, а и все някой ще го намери.
Капитан Ал Хафи отговори:
— Нямаме много пари. А коня можем да го разменим, да го продадем. Или да го използваме като транспорт, ако се наложи. Ще ни служи и като прикритие за пътуването до Салала. Коневъдните ферми там са широко известни. Няма да предизвикаме толкова голямо подозрение, ако жребецът е с нас. А и освен това бялото носи късмет. — Последното беше казано дяволски сериозно. За арабите късметът беше толкова важен, колкото и покривът над главата.
Спретнаха си нещо като лагер. Докато Омаха и Пейнтър влачеха моторницата зад няколко по-големи скали, за да не се вижда откъм морето, другите напалиха огън на завет зад един сринал се участък от скалната стена. Там огънят щеше да остане незабелязан, а всички те имаха нужда от топлината и светлината му.
Четиридесет минути по-късно скърцането на раздрънкана скоростна кутия обяви появата на транспорта им. Запалени фарове изникнаха иззад един завой на крайбрежното шосе. Камион с открито ремарке. Стар Интернешънъл 4900, боядисан в жълто и целият ръждясал. Ремаркето му беше обточено с дървен парапет и се отваряше отзад.
Барак изскочи от кабината.
— Виждам, че си намерил нещо назаем — каза Кара. Той сви рамене.
Загасиха огъня. Барак беше успял за вземе назаем и малко дрехи — роби и наметала. Облякоха се бързо и скриха западняшките си дрехи.
След като се приготвиха, капитан Ал Хафи и хората му се качиха в кабината заради евентуално спиране. Другите се покатериха отзад. Наложи се да вържат кърпа на очите на коня, за да го прекарат по рампата в каросерията. Завързаха го близо до кабината.
Докато камионът подскачаше по крайбрежния път, Пейнтър гледаше жребеца. „Бялото носи късмет.“ Дано да е така помисли си той… защото късмет определено им беше важен.
ТРЕТА ЧАСТ
ГРОБНИЦИ
11.
ИЗОСТАВЕНА
3 декември, 12:22
Салала
Сафиа се събуди в една килия, дезориентирана и с разбунтуван стомах. Тъмната стая се въртеше и подскачаше, щом помръднеше глава. Мъчителен стон се откъсна от устните й. Зарешетен прозорец високо в стената пропускаше пронизващи ивици светлина. Твърде ярка, мъчителна.
Стомахът й се надигна отново.
Обърна се на хълбок и провеси глава, която й се стори твърде тежка, над ръба на койката. Стомахът и се сви, после още веднъж. Нищо. Въпреки това усещаше вкус на жлъчен сок в устата си, когато се отпусна безсилно назад.
Пое няколко пъти дълбоко въздух и стените постепенно спряха да се въртят.
Усети потта по тялото си, от която тънката памучна риза беше залепнала за краката и гърдите й. Жегата беше непоносима. Усещаше устните си напукани, изсъхнали. От колко време я държаха упоена? Спомняше си мъжа със спринцовката. Студен, висок и облечен в черно. Беше я накарал да съблече мокрите си дрехи на кораба и да нахлузи тази риза в маскировъчен жълтеникавокафяв цвят.
Сафиа се огледа предпазливо. Стаята беше с каменни стени и дъсчен под. Смърдеше на пържен лук и мръсни крака. Койката беше единствената мебел. Вратата от здрав бук беше затворена. И заключена, без съмнение.
Още няколко минути лежа неподвижно. Мислите и се носеха безцелно, наполовина размътени от остатъчното действие на приспивателното, което й бяха дали. Ала някъде дълбоко в нея паниката вече свиваше студени пръсти около сърцето й. Беше сама, затворена. Другите бяха мъртви. Спомни си пламъците в нощта, отразяващи се в помитаните от бурята вълни. Споменът се бе прогорил в нея като светкавица на фотоапарат в мрака. Червен, болезнен, твърде ярък, дори през стиснати клепачи. Дишането й стана плитко, гърлото й се стегна. Искаше и се да заплаче, но не можеше. Започнеше ли, никога нямаше да спре.
Най-накрая се надигна и пусна крака на пода. Не защото беше събрала кураж или решителност, а поради настоятелния натиск на пълния си мехур. Физиологична нужда, която и напомняше, че е жива. Изправи се едва-едва и се подпря с ръка на стената. Камъните бяха приятно хладни.