Погледна нагоре към зарешетения прозорец. Ако се съдеше по горещината и ъгъла на слънцето, сигурно наближаваше пладне. Но на кой ден? И къде беше тя? Подушваше море и пясък. Все още някъде в арабския свят, в това поне беше сигурна. Прекоси стаята. Неприятният натиск в мехура й се засили.
Докуцука до вратата и вдигна ръка. Дали просто нямаше да я упоят пак? Докосна с пръст синината в свивката на лявата си ръка, където се беше забила иглата. Нямаше избор. Нуждата надви над предпазливостта. Затропа по вратата и извика дрезгаво:
— Ало! Чува ли ме някой! — Повтори го и на арабски.
Никой не отговори.
Потропа по-силно, наранявайки кокалчетата си, остра болка проряза гърба й. Беше слаба, обезводнена. Дали не я бяха оставили тук да умре?
Най-сетне се чуха стъпки. Тежко резе изстърга в дървото. Вратата се отвори. На прага стоеше същият мъж. Беше по-висок от нея, в черна риза и изтъркани дънки. Изненада се, че главата му е обръсната. Това не го помнеше. Не, преди той беше с черна шапка. Единствените косми по лицето му бяха тъмните вежди и едно малко кичурче на брадичката. Ала очите тя не би могла да забрави — сини и студени, непроницаеми, безстрастни. Очи на акула.
Сафиа потръпна под погледа му, сякаш стаята внезапно беше изстинала.
— Станала си — каза той. — Ела с мен.
Сафиа долови следа от австралийски акцент, но като на човек, който отдавна не си е бил у дома.
— Къде… трябва да ида до тоалетната. Той се намръщи и тръгна по коридора.
— Върви след мен.
Заведе я до малка баня. Тоалетната представляваше дупка в пода, душът не беше отделен със завеса, а кранът на малкия мръсен умивалник капеше. Сафиа се мушна в банята. Посегна към вратата, без да е сигурна дали ще й бъде позволено уединение.
— Не се бави — каза той и затвори вратата.
Останала сама, тя огледа помещението за някакво оръжие, за някакъв път за бягство. И тук единственият прозорец беше с решетки. Но през този поне можеше да надникне. Приближи се бързо до него, надигна се на пръсти и погледна към малкия град долу, сгушен до брега на морето. Палми и бели сгради се простираха между нея и водата. Вляво бризът подмяташе навеси във всички цветове на дъгата — местният пазар. А в далечината извън града като зелени кръпки се кипреха банановите, кокосовите, захарните и папаените плантации.
Тя познаваше това място.
Градът градина на Оман.
Салала.
Това беше главният град на провинция Дофар, мястото, където трябваше да пристигне „Шабаб Оман“. Богат район, зелен, с водопади и реки, които подхранваха обширните пасища. Само в тази част на страната мусоните благославяха земята с чести дъждове, постоянен лек ветрец и почти неизменна мъгла над близките крайбрежни планини. Местният климат нямаше свое подобие в целия Залив и създаваше уникалните условия за отглеждане на рядкото тамяново дърво, източник на огромни богатства в древните времена. Тукашните съкровища бяха довели до възникването на легендарните градове Сумарам, Ал-Балид, както и на изгубения град Убар.
Защо я бяха довели тук?
Тя се върна при тоалетната и бързо се облекчи. След това си изми ръцете и погледна отражението си в огледалото. Приличаше на сянка, изпита, напрегната, с хлътнали очи.
Но беше жива.
Почукване на вратата.
— Готова ли си?
По липса на друг избор Сафиа отиде при вратата и я отвори.
Мъжът кимна.
— Насам.
Той тръгна, без дори да погледне назад, толкова сигурен беше, че владее положението. Сафиа го последва. Нямаше друг избор, но краката й се влачеха, натежали от отчаянието. Слязоха по някакви стълби, после поеха по друг коридор. Други мъже, с хлад в очите и пушки на раменете, си почиваха в помещенията или стояха на пост при вратите. Накрая стигнаха до една висока врата.
Мъжът почука и я отвори.
Стаята отвъд беше обзаведена спартански — окъсан килим с отдавна избелели от слънцето цветове, диван и два твърди дървени стола. Два вентилатора бръмчаха и раздвижваха въздуха. Една маса встрани се огъваше под тежестта на множество оръжия, електронно оборудване и един лаптоп. Откъм прозореца се проточваше кабел към голяма колкото длан сателитна чиния, насочена към небето.
— Това е всичко, Кейн — каза жената, отдалечавайки се от компютъра.
Мъжът кимна и си тръгна, като затвори вратата зад себе си. Сафиа си помисли дали да не се хвърли към някоя от пушките на масата, но знаеше, че няма да стигне и на крачка от тях. Беше твърде слаба, краката й все още се подгъваха.