Защо позволих да се забъркам в тази история?
Семестърът започна и аз заминах. Помолих Ралф, с когото държахме едно антикварно магазинче, да ми препраща цялата кореспонденция, а аз поех на запад, като останах няколко дни в Сан Франциско, Хонолулу и Токио. Изминаха почти две седмици. Тихо, спокойно. Отбих се за два дни и до Сидни — точно толкова, колкото да получа полагащата ми се доза неприятности. А те възникнаха малко след като реших да се покатеря върху грамадното ребро на оперния театър, построен на нос Бенелонг, почти до входа на залива. Напуснах града накуцвайки и с квитанция за солидна глоба в задния джоб. Отлетях право за Алис Спрингс. Взех въздушния скутер, който бях запазил. На следващата сутрин поех към царството на непоносимата и ослепителна слънчева светлина. Тръгнах рано, за да изпреваря и двете. Местността ми се стори напълно подходяща за учебен център на бъдещи светци — нека докажат тук колко ги бива. Изгубих няколко часа докато открия подходящо място за лагер. Нямах представа, че ще остана толкова дълго.
Районът, в който се намирах, беше прочут със скалните рисунки, открити много отдавна и разпръснати на площ от близо хиляда и шестстотин квадратни метра. Местните аборигени твърдят, че не им е известен нито произходът, нито предназначението на рисунките. Бях ги разгледал на снимки, но ми се щеше да ги разгледам по-обстойно, при това на живо. Както и да се поровя из напуканата земя.
Върнах се под сянката на тентата, пийнах малко лимонада и за да се спася от горещината пак се захванах с изучаване на снимките.
Колкото по-дълбоко потъваш в миналото, толкова по-интересно ти става.
Вероятно имат право онези, които твърдят, че скалната живопис се е родила в епохата на триглотидите, когато новоизпеченият художник се настанявал на мястото, използвано за тоалетна. Нещо като еволюирал метод за маркиране на собствена територия. Колкото по самовлюбен е един художник, толкова по-нависоко по скалите е готов да се изкатери, за да остави примерни образци от своето творчество — струва ми се, че тази максима важи и в наши дни.
Неведнъж съм се замислял за онзи младеж от времето на мастодонтите, който пръв е спрял край някоя подходяща скала и е започнал да я разглежда с интерес. Що за първичен импулс го е подтиквал да задраска нагоре с камък, или заострена кост в ръка? И най-вече — какво е чувствал в онзи момент? Каква е била обществената реакция? Може би съплеменниците му са се захванали да пробиват нужното количество дупки в черепа му, за да изпуснат отвътре злите духове, които са го обладали? Или дръзката инициатива е била подхваната и от други, чиито творчески способности са дремели, очаквайки този първи съкровен миг на прозрението? Според мен никой не е в състояние да даде верен отговор на тези въпроси. Трудно ми е да остана равнодушен.
Та както казвах, този следобед се занимавах с фотографиране, разкопки и ръчно копиране на рисунки. Дори открих някакъв предмет, който наподобяваше притъпено каменно длето. Нищо интересно не се случи и на идната утрин, макар че продължих да копая дълго след часа, който си бях набелязал.
Скрих се на сянка, за да се погрижа за плюските и да възстановя нарушената си водна обмяна, докато нанасях бележките от деня. Трябва да е било малко след три следобед, когато един въздушен скутер прелетя недалеч от мен, после свърна обратно и взе да се спуска. Бях обезпокоен, тъй като не разполагах с никакво официално разрешение за онова, което вършех. На всички документи, визи, паспорти и прочие бях регистриран като „турист“. Дори нямах представа дали ми е необходимо подобно разрешение, въпреки че го подозирах. Така е, от малък ненавиждам бюрокрацията и все гледам да я заобикалям. Засенчих с длан очи, следейки бръмчащото метално хвъркато, докато обмислях как най-бързо да обясня на представителите на властта, че съм само един скромен, законопослушен гражданин. По-добро от лъжата няма, рекох си аз.
Скутерът се приземи и изплю двама души. Нищо представително или официално нямаше във вида им, но съдейки от обстоятелствата, те бяха тъкмо такива и аз се изправих да ги посрещна. Първият беше горе-долу мой ръст, но с масивно телосложение и начеваща плешивина. Лицето му беше зачервено и покрито с пот. Другият бе малко по-висок, една идея по-мургав и току отмяташе немирния кестеняв кичур, който му падаше в очите. Движеше се грациозно като спортист във върхова форма. И двамата носеха градски чепици и липсата на шапки, които да ги пазят от безмилостното слънце, ми се стори озадачаваща.
— Ти ли си Фред Касиди? — попита първият, като спря на няколко крачки от мен и огледа изкопа.
— Да. Аз съм.
Той измъкна безупречно изгладена дантелена кърпичка и попи лицето си с нея.