— Вече ви казах…
— Значи избра — прекъсна ме той. Промеждутъкът от време, който последва, беше крайно незадоволителен и за двете заинтересовани страни. Те не получиха онова, което им бе нужно — нито пък аз. Най-много ме беше страх да не ме осакатят. Все някак щях да се възстановя от побоя. Но започнат ли да ми режат пръсти, или да ми вадят очи, въпросът ставаше на живот и смърт.
Бедата е, че започне ли веднъж нещо такова, спирането е трудно. Докато се съпротивлява жертвата, инквизиторът е принуден да измисля нови и нови мъчения и тогава — рано или късно — настъпва един момент, в който смъртта става по-привлекателна, отколкото животът. Когато разпитът доближи тази граница, между двете страни се поражда съревнование — едната се стреми към смъртта, а другата все още се опитва да получи нужната информация.
Важен фактор в тази игра е да се създаде увереност у жертвата, че инквизиторът е готов да стигне до края. В моя случай не се съмнявах, че тези двамата са способни на това — вече знаех, че те са причина за трагичната кончина на Байлер. Ниският очевидно не беше доволен от информацията, получена от професора. Ако успея да стигна онази повратна точка и сетне спечеля надпреварата, разочарованието му щеше да нарасне. В отношението му към мен се наблюдаваше известна предпазливост, сигурно защото ме виждаше като последен шанс да се сдобие с камъка. Всъщност именно той бе инициаторът на идеята да ме оставят на слънце и да ме наблюдават как се превръщам в голяма печена пуйка. Така и направиха, а докато захарта в тялото ми бавно се концентрираше, двамата отскочиха до скутера за хладилната чанта. След това се настаниха под тентата и взеха да обсъждат на висок глас качествата на ледената бира, която консумираха с удоволствието на рекламни агенти.
Така премина следобедът. Привечер им хрумна мисълта, че нощният вятър, пясъкът и звездите също са подходящи за превъзпитанието ми. Този път извадиха от скутера спални чували и пакетирани сандвичи, които погълнаха с шумно мляскане. Лъжеха се, ако си мислеха, че мирисът на храна ще пробуди глада ми. Само взе да ми се гади повече.
Гледах как денят се стопява на запад. Хората на Луната вървяха надолу с главите.
Не зная колко дълго съм бил в безсъзнание. Откъм лагера не долитаха никакви звуци — цареше пълна тишина. Уомбатът изпълзя наляво и сега долавях само откъслечни, ритмични скърцания. Беше се облегнал на ръката ми и аз чувствах как помръдва и диша.
Все още не знаех имената на моите инквизитори, нито пък се бях сдобил с нови факти, относно предмета на тяхното разследване — Звездния камък. Не че това имаше някакво значение в чисто научен смисъл. Не и в този момент. Бях изпълнен с увереността, че съвсем скоро ще напусна този грешен свят. Нощта ставаше все по-студена и ако охлаждането не ме довърши, със сигурност щяха да го сторят онези двамата.
От курса по психология знаех, че възприятието зависи преди всичко не от това, в какво състояние се намират рецепторните органи, а от скоростта на протичащите около тях изменения. С други думи, ако съумея да лежа достатъчно неподвижно и да си представя, че съм японец в гореща вана, рано или късно усещането за студ ще изчезне. Впрочем, в конкретния случай ставаше дума по-скоро за комфорт, отколкото за оцеляване. Въпреки това не след дълго почувствах известно облекчение, успоредно, с което бях завладян от усещането за нечие чуждо присъствие в моето съзнание. Последното, кой знае защо, не ме разстрои особено, понеже методите, които използваше, изглежда ми бяха от полза — което, естествено, е още един начин да покажа колко слаб и нерешителен бях. Всъщност, не смятам да споря с никого за последното.
В йога има една техника на ритмично дишане, която винаги ми е помагала да се стопля. Започнах да я упражнявам, но дъхът напускаше гърдите ми с шумно хриптене и не след дълго се закашлях.
Уомбатът използва този момент да скочи на гърдите ми. Отворих уста да изкрещя, но малкото зверче пъхна косматата си лапичка вътре. Посегнах с лявата си ръка и го сграбчих за вратлето — едва тогава си спомних, че тя би трябвало да е вързана.