— Брей, каква точност — възхити се той, докато се люшкаше в средата на стаята. — Влизай и се моли.
— В този ред ли?
— Ами да, моли се за благополучието на този гостоприемен дом. Сигурно ще ми е от полза.
— Да бъде благословен — произнесох тържествено и влязох. — Съжалявам, че имаш неприятности.
— Ще отминат. Всичко започна от една прегоряла вечеря и закъснение за театър. Дреболии и глупости. Помислих, че е тя, когато позвъни. Май утре ще трябва да й се извиня. Дано махмурлука придаде необходимото скръбно звучене на гласа ми. Ти к’во пиеш?
— Не ми се… О, да върви по дяволите! Ти на какво си?
— Капка сода в море от скоч.
— На мен обратното.
Настаних се в един широк, удобен фотьойл. Хал се върна след минутка с голяма чаша, от която побързах да отпия юнашка глътка. Той се присъедини към мен, след което попита:
— Наскоро да си извършвал някоя чудовищна постъпка?
Поклатих глава.
— Аз съм жертва, а не палач. Да не си чул нещо?
— Нищо особено. Хората ме питат за теб, но не казват нищо.
— Хората? Кои по-точно?
— Ами… курсовият ти ръководител, Денис Уексрот…
— Той пък какво иска?
— Интересуваше се от твоя индивидуален проект в Австралия.
— Бъди по-конкретен.
— Питаше къде си. Вълнуваше го точното място на разкопките.
— Ти какво му каза?
— Че не зная, което си беше самата истина. Говорихме по телефона. Малко след това намина да ме посети и си водеше компания — някакъв тип на име Надлер. Показа ми удостоверение, че е от Държавния департамент. Искал да сподели с мен опасенията си за възможността да си забъркан в кражбата на особено ценен предмет, от което можел да избухне международен скандал.
Промърморих нещо нецензурно.
— Да, и аз си помислих същото — каза Хал. — Настояваха да изстискам от паметта си всичко, което би могло да уточни местонахождението ти. Много ми се искаше да ги пратя за зелен хайвер — например в Тасмания. Но да ти призная, ме беше страх. Не знаех какво може да се очаква от тях. Затова държах на тезата, че не сме се виждали преди твоето заминаване.
— Това добре. Всъщност кога се случи?
— Около седмица след като замина. Тъкмо бях получил картичката ти от Токио.
— Аха. И това ли е всичко?
— Не, за Бога. Това беше само началото.
Гаврътнах още една солидна глътка.
— Надлер цъфна отново на следващия ден — да ме питал дали не съм си спомнил още нещо. Вече ми бе дал телефонния си номер, на който да го търся, ако се обадиш отнякъде. Бях малко ядосан и го отрязах. Тая сутрин пак се появи и ми изнесе цяла лекция за това, че ако им сътруднича само мога да ти помогна и тъй нататък. Някой ги беше осведомил за шума около твоето изкачване на Сиднийската опера, но ти вече беше духнал към пустинята. Какво е историята с тая опера?
— По-късно ще ти разкажа. Продължавай. Или свърши?
— Ами. Пак се ядосах и му креснах да се маха. Обаче имаше и други. Поне половин дузина непознати ми звъняха, настоявайки, че трябва да ги свържа с теб и че било въпрос на живот и смърт. Никой от тях не пожела да ми каже причината, нито каза нещо за себе си, за да изясним с кого си имаме работа.
— Да изясним? Не си се опитвал да ги издирваш, нали?
— Не аз. Детективът.
— Какъв детектив?
— Вече стигам и до него. През последните две седмици три пъти проникваха в квартирата ми — все когато няма никой. Естествено, че се обадих в полицията. Самият аз не ги свързвах с телефонните разговори, но след третия случай детективът ме помоли да му разкажа за всички необичайни неща, които са ми се случили напоследък. Едва тогава си спомних за подозрителните типове, които непрекъснато звънят и питат къде е моят приятел. Някои от тях ми бяха оставили телефонни номера и детективът се зае да ги провери. Оказа се, че са на разни кафенета и ресторанти.
— Нещо откраднаха ли?
— Не. Това също го озадачи.
— Ясно. Някой да се е обръщал към теб със странни въпроси — без да имат връзка с мен? Да са те питали, например, за камъка на Байлер?
— Не. Но сигурно ще ти е интересно да узнаеш, че докато те нямаше разбиха и неговата лаборатория. Никой не може да каже със сигурност дали е изчезнало нещо. Що се отнася до камъка, не бих казал, че са ме подпитвали за него, но около мен постоянно се въртяха най-различни хора. Може би са свързани с взломовете в жилището ми. Отначало не им обръщах особено внимание. Постепенно обаче взех да забелязвам някакъв тип с незабележима външност да се мъкне след мен. Първото, което си помислих бе, че нервите ми започват да издишат. По-късно взех да се усещам, но бях изпуснал момента. Изчезна веднага след като се появи полицията — той допи остатъка, а аз надигнах моята чаша. — Горе-долу това е всичко. Дай да ти сипя още едно и ще ми разкажеш за твоите премеждия.