Излязох навън и се насочих към близката автобусна спирка. Чакаше ме доста път. Реших да огледам изложбата с машината на Рьониус по-късно през деня и да преценя възможностите за частна визита.
Така и направих.
Voila! Линкълн отново гледаше надясно и всичко останало си беше съвсем на място — така поне ми се струваше. Пъхнах монетата в джоба и започнах да се катеря по въжето.
Неочаквано в ушите ми зазвучаха медни камбанки, на които опънатите ми нерви реагираха с писък, а ръцете ми се превърнаха в тесто. Свободният край на въжето се люлееше като побеснял. Може би беше докоснал някой датчик, или се бе озовал в полезрението на камерата.
Само секунда по-късно чух вик:
— Горе ръцете!
Какво да се прави, подобни думи ти идват наум далеч по-лесно, отколкото изречения от типа на: „Спри да се катериш и слез долу, без да допираш машината!“
Вдигнах ги, но с малко по-различна цел.
Докато изкрещи, че ще стреля, вече се държах за напречната греда, прехвърлих се през нея, пъхнах крака в миниатюрното прозорче, изтърколих се на покрива и си отдъхнах, уверен, че разполагам с преднина поне от няколко минути до пристигането на потерята. Което значеше, че всички шансове са на моя страна.
Напрегнах и отпуснах мишци.
— Ще стрелям! — долетя повторния вик, този път точно под мен.
Разнесе се изстрел и въздухът се изпълни с микроскопични парчета стъкло.
Глава 6
Бликащият от античните тръби звук бе този, който ме придружаваше през разделителната линия до онова място, където личността се стряска от самата себе си. Исках да ударя спирачки и да поема назад, но отоплителната система не ми позволяваше. Затворил очи, аз се вкопчих с всички сили в краткотрайния миг на щастие, преди да се върне съзнанието. И тогава почувствах, че съм жаден. А също и че нещо твърдо ме подпира в гърба.
Кръгът на възприятията продължаваше неумолимо да се разширява, периферията се менеше постоянно, но центърът оставаше непоклатим. Отворих очи.
Мда…
Лежах върху матрак на пода в ъгъла на стая, в която цареше пълен безпорядък. Наоколо се въргаляха празни бутилки, смачкани фасове и атрибути от женско и мъжко облекло, скъсани плакати, чиито останки висяха жално по стените. Нанизани на конци мъниста закриваха отвора на вратата вдясно от мен и мъничките топчета отразяваха утринната светлина, проникваща през прозореца срещу тях. Златни прашинки танцуваха в лъчите й, пришпорвани от вятъра, който вдигаше с опашката си хрупащото от саксията магаре в другия ъгъл на стаята. Рижава котка клечеше на перваза и ме фиксираше с немигащите си жълти очи — впрочем, това занимание скоро й омръзна и тя взе да придрямва.
Някъде зад и под прозореца се носеше приглушен тътен от улично движение. Между полюшващите се мъниста виждах покрива на тухлена сграда, която стърчеше отвъд улицата. Преглътнах мъчително и отново си дадох сметка за размера на жаждата, която ме измъчваше. Въздухът беше сух и из него витаеха най-различни миризми — някои добре познати, други направо екзотични.
Размърдах тяло, за да определя къде и какво ме боли. Нищо страшно. Слабо пулсиране в челната част на главния мозък, което дори не можеше да се нарече главобол. Протегнах се и се почувствах малко по-добре.
Оказа се, че острият предмет, който ме подпира отзад, е бутилка. Потръпнах при спомена за това как се бе озовала там. Купонът, да… Имаше купон…
Седнах. Погледът ми се спря върху чифт обувки. Моите. Обух ги. Станах.
Вода… Зад завесата от мъниста, имаше баня. Да.
Но преди да тръгна в тази посока магарето вдигна глава, облещи се в мен и ме доближи.
— Още си снощен — поясни то, или по-точно тези думи прозвучаха в главата ми. — Иди се измий и пийни малко вода. Но не използвай прозореца на банята за изход — ще си навлечеш някои неприятности. Като приключиш с освежителните процедури, върни се тук — имам да ти кажа някои неща.
— Добре — кимнах, сякаш цял живот бях общувал с магарета и отидох да пусна душа.
Нямаше нищо подозрително в прозореца на банята. Кой ще ме спре, ако се прехвърля на покрива, а оттам да претичам до съседната сграда? Не смятах да го върша, защото имах усещането, че магарето не сгъстява краските излишно.