Прозорецът… Отново си спомних изминалата нощ, изстрелите, натрошеното стъкло. Докато се измъквах на покрива си бях закачил джоба, а след това си ударих рамото. Но въпреки това продължих да се търкалям по покрива, накрая скочих и се затичах снишен…
Час по-късно бях в бара на Вилидж, готов да изпълня втората част от дадените ми инструкции. Не много бързо, защото имах нужда да осмисля случилото се. Първата бира я изпих съвсем бавно.
Леките пориви на вятъра разнасяха по улицата късчета хартия. От време на време падаха самотни снежинки, които се превръщаха в блестящи капки миг преди да докоснат земята. Малко след това ги замени студен дъжд и накрая се спусна пелената на нощната мъгла.
Вятърът свиреше и блъскаше вратите, а аз потреперих зиморничаво, въпреки, че бях с вълнено сако. След като изпих бирата излязох да потърся някой по-топъл бар.
През следващия час смених три бара, като изпивах по една бира във всеки. Пътьом се отбих в едно магазинче и купих бутилка уиски. Време беше да измисля някое подходящо място, където да се натряскам — не ми се щеше да го върша пред публика. И все пак, макар и подсъзнателно, жадувах за весела компания и празнична шумотевица.
Петият бар беше истинско откритие. Три или четири стъпала под нивото на улицата, с добре затоплено и порядъчно задимено помещение, приятен полумрак и достатъчно посетители, които да създадат необходимия шумов фон. Избрах една празна маса до прозореца, свалих си сакото и извадих цигарите. Струваше си да поостана повече.
Това бе заведението, където той ме откри половин час по-късно. Вече бях успял да се поотпусна, чувствах се на топло и уютно място и дори престанах да чувам воя на вятъра, когато някой неочаквано спря до масата, дръпна отсрещния стол и се настани в него.
Дори не вдигнах глава. С периферното си зрение видях, че не е ченге, а все още нямах нужда от друга компания.
Поседяхме така — съвсем неподвижно — около половин минута. След това той положи пред мен три нескриващи нищо фотографии — две брюнетки и една блондинка.
— Не би ли искал да се стоплиш с някоя от тези в подобна нощ? — чух глас, който познавах от дълги години и погледът ми подскочи с четирийсет и пет градуса нагоре.
— Доктор Мериме! — възкликнах аз.
— Шшшт! Преструвай се, че разглеждаш снимките.
Познатият захабен шлифер, копринена кърпа и барета… дългото цигаре… Удивителни очи зад неизменните очила, създаващи илюзията, че надничаш в аквариум. Колко години бяха изминали?
— Какво търсите на подобно място?
— Събирам материал за книгата си, естествено. По дяволите, Фред! Казах ти да гледаш снимките! Направи се, че те интересуват. Играй. Имаш проблеми.
Загледах се отново в снимките.
— Какви проблеми? — попитах след малко.
— Някакъв тип те следи.
— Къде е сега?
— От другата страна на улицата. Скри се в един вход.
— Как изглежда?
— Не видях точно. Топло облечен. С дебел шлифер. Среден на ръст. Нахлупена шапка. Изглежда здравеняк.
Аз се засмях.
— Може да е всеки. Откъде знаете, че ме следи?
— Забелязах те преди час — и преди няколко бара. В оня, полупразния. Тъкмо понечих да ти се обадя и си тръгна. Викнах ти, но не ме чу. Докато платя, вече пресичаше улицата. Тръгнах след теб и тогава видях тоя тип да излиза от един вход. В началото го помислих за случаен минувач, но ти се мотаеше безцелно, а той все те следваше. После, като стигна следващия бар, той отново се притаи наблизо. Пъхна се в един вход, запали цигара и се закашля. Не откъсваше поглед от бара. Продължих до ъгъла, където има телефонна будка, скрих се вътре и започнах да го следя. Така посетихме околностите на още два бара, докато се убедя със сигурност, че именно ти го интересуваш. Дойдох да те предупредя.
— За което съм ви благодарен.
— Съдейки по това колко невъзмутимо приемаш информацията, имам усещането, че не ти съобщавам нещо ново.
— Правилно.
— Това означава ли, че мога да ти бъда от полза?
— Не, що се касае конкретно до главобола. Виж, относно неговите причини…
— Ако те измъкна оттук без той да забележи?
— Именно това имах предвид.
Той махна с превързаната си ръка.
— Лесна работа. Отпусни се и се наслаждавай на обстановката. Пийни си. Другото остави на мен. А, не забравяй да разгледаш снимките.
— Защо?
— А защо не?
— Какво е станало с ръката ви?
— Порязах се с нож. Успяха ли най-сетне да те дипломират?
— Не. Но работят по въпроса.
До масата приближи келнер, остави питието, прибра парите, хвърли един поглед на снимките, вдигна глава и ми намигна. След това закрета към бара.