— Мислех, че съм те притиснал в ъгъла, когато записа история — подхвърли той, след като отпи от чашата и облиза устни. — Какво стана след това?
— Избягах в археологията.
— Хитро. Имаше твърде много публикации по антропология и древна история, за да се задържиш още дълго.
— Зная. Трябваше ми убежище, колкото да избутам втория семестър. През есента въведоха нов курс — по геология. Отделих му половин година. След това изникнаха други възможности.
Той поклати глава.
— Изключение от абсурда — бе всичко, което каза.
— Нещо от тоя род.
Мериме се покашля притеснено.
— Всъщност до колко сериозно е положението, в което се намираш?
— Честно казано — много сериозно. Но все пак се опирам главно на предположения.
— Друго имах предвид — властите ли са замесени, или частни лица?
— Изглежда едните и другите. Защо, разколебахте ли се?
— Не, разбира се! Просто исках да знам каква е ситуацията.
— Прощавайте — сепнах се аз. — Май трябваше първо да ви благодаря за риска, който… — Мериме вдигна ръка, сякаш искаше да ме спре, но аз продължих: — Истината е, че нямам ни най-малка представа кой е човекът, който ме дебне на улицата. Зная само, че хората, които представлява, могат да бъдат много опасни.
— Добре, това е достатъчно. Винаги сам отговарям за постъпките си, а вече съм решил да ти помогна. Стига празни приказки!
Вдигнахме чашите. Мериме се захили и побутна фотографиите към мен.
— Аз наистина мога да ти уредя една нощ с някоя от тези хубавици. Стига да искаш.
— Благодаря. Тази вечер ще я посветя на алкохола.
— Едното не изключва другото.
— Не и днес.
— Както желаеш — сви рамене той. — Не искам да ти се натрапвам. Приеми го като форма на гостоприемство. Като знак на приятелство. Твоите успехи пробуждат завистта ми.
— Какви успехи?
— Ти си един от малцината мои познати, на които им върви постоянно.
— На мен — да ми върви?
— Винаги знаеш какво правиш и го правиш добре.
— Но аз не правя нищо особено.
— Знаеш ли всъщност защо ти върви? Защото не се интересуваш от мнението на другите.
— Не смятам, че е така.
— Изслушай ме. Става въпрос за начина, по който се държиш. За твоята увереност. За умението да избираш…
— Добре, добре — прекъснах го аз. — Тук може и да сте прав. Разбрах накъде биете. А сега…
— … точно това ни прави сродни души — продължаваше Мериме. — Защото и аз съм същия.
— Сигурно. А сега — как да се измъкна оттук?
— В кухничката има една врата, която води към задния двор. Ще излезем през нея — барманът ми е приятел. След това ще идем у нас — по обиколен път. Там сега купонът е в разгара си. Можеш да се веселиш колкото ти душа иска, а после лягай някъде и спи.
— Звучи привлекателно, особено последното. Пресушихме чашите и Мериме прибра хубавиците в джоба си. Отнякъде изникна барманът, двамата размениха няколко думи, Мериме се обърна и ми даде знак да тръгвам към задната врата. Изчаках го на изхода.
Навън ръмеше и аз си вдигнах яката. Мериме сви наляво. Последвах го отблизо. Известно време се движехме по тъмни улички, сред неясни сенки на ниски, прихлупени сгради. Някъде по пътя цопнах в една дълбока локва и си измокрих обувките.
След три или четири пресечки — за времето нямах представа — свърнахме в един вход, където, както се оказа, бе разположена щабквартирата на професора. Стълбището миришеше на застояла влага, а дървените стъпала скърцаха пронизително. Някъде отгоре долиташе приглушена музика, смях и гласове.
Изкачвахме се по посока на шума и не след дълго стигнахме пред неговата врата. Влязохме и той ме представи набързо. Взех си чаша, сипах си от уискито, което носех, добавих лед и се изтегнах на едно диванче. Тайно се надявах да бъда заразен от всеобщото веселие, докато се напия достатъчно, за да се озова в тъмното празно място, което ме очакваше.
Накрая, естествено, се добрах и до него, но едва след като купонът започна да издъхва. Тъй като всички присъстващи показваха стремеж да достигнат същото място, постепенно ме завладя усещането, че не се отличавам по нищо от тях. Сред дима, алкохолните пари и оглушителния шум, всичко изглеждаше толкова естествено и нормално, че дори появата на Мериме, пременен единствено с гирлянди от листа и яхнал дребно магаре, не ми направи особено впечатление. Отпред пристъпваше ухилено джудже с чифт цимбали. Процесията спря пред мен.
— Фред? — Да?
— Докато не съм забравил, ако утре се успиш и съм излязъл, яйцата са в хладилника, а хлябът държа в лявото шкафче. Чувствай се като у дома си.