— Да. Но нали сте написали „Свещената земя — изучаване на ритуалните територии“, която предадохте за печат в университетското издателство. Спокойно може да мине за дисертация по антропология.
— Нищо не съм предлагал на факултетния съвет.
— Не сте, но редакторът се е заинтересувал от мнението на доктор Лоренц. Между другото, той е споменал, че творбата ви притежава всички качества, необходими за дипломна работа.
— Ще обсъдим този въпрос в съда — заканих се на Уексрот. — Продължавайте. Току-що пробудихте любопитството ми. Я ми кажете как съм взел устните изпити?
— Ами… — поде Уексрот, като избягваше погледа ми, — екзаминаторите, които ви познават добре от практическите занятия, стигнаха до извода, че могат да дадат оценка на работата ви и без устни. Чиста формалност, имайки предвид дългия период на следването ви. Да не говорим за това, че двама от тях са ви състуденти и се чувстват доста неловко.
— Мога да си представя. Оставете ме да довърша вместо вас. Ръководството на езиковия факултет е решило, че съм изкарал достатъчно курсове под тяхното крило, за да сричам, когато и каквото си искам. Така ли е?
— В общи линии — да.
— Значи е по-лесно да ти връчат докторат, отколкото бакалавърска степен?
— Така е.
Горях от желание да го прасна отново, но същевременно си давах сметка, че това едва ли ще промени нещо.
— Защо? Сега вече знам как сте го направили, това което ме интересува е „защо“? — Взех да се разхождам из стаята. — Тринайсет години плащам редовни вноски на проклетия ви университет, точен като часовник. Имам чудесни отношения с всички: преподаватели, администрация и студенти. Нито веднъж не съм ви създавал каквито и да било главоболия, ако изключим влечението ми към покривите. Бях един достоен купувач на това, което продавате. И изведнъж… достатъчно е да ви оставя само за миг, да напусна за кратко време града, а вие решавате и — хоп! — връчвате ми диплома. Нима заслужавам подобно отношение след толкова години, прекарани зад стените на вашето заведение? Смятам, че от ваша страна е просто отвратително и настоявам за незабавно обяснение. Хайде, какво чакате? Наистина ли толкова ме мразите?
— Чувствата тук нямат нищо общо — проговори Уексрот като вдигна ръка и опипа натъртената си челюст. — Ако съм казвал, че искам да ви махна оттук, то е, защото не одобрявам отношението ви към живота и не ми харесва вашето поведение. Но в този случай нямам никаква вина. Не зная дали ще повярвате, но дори се възпротивих. Върху нас беше оказан… натиск отвън.
— Какъв натиск?
— Вижте, университетът получава доста солидни суми под формата на държавни субсидии. Стипендии, изследователски договори…
— Зная. И какво от това?
— Като правило държавните органи не си пъхат носа в нашите работи.
— Така и трябва да бъде.
— Въпреки това, случва се понякога да ни попритиснат. Когато това стане, ние обикновено се вслушваме в съветите им.
— Вие какво, да не искате да кажете, че съм получил диплома по молба на правителството?
— В известен смисъл — да.
— Не ви вярвам. Никой не върши подобни неща.
Той сви рамене.
— Беше време, когато и аз бих заявил същото. Но сега съм на друго мнение.
— Защо им е да го правят?
— Все още нямам идея.
— Не мога да го повярвам.
— Казаха ни, че въпросът е от много поверителен характер. Освен това ни съобщиха, че решаването му не търпи отлагане и на няколко пъти споменаха „безопасността на държавата“. Нищо повече.
Спрях насред стаята, пъхнах ръце в джобове, напипах цигарите и запалих.
— Някакъв човек на име Надлер — продължаваше Уексрот. — Тиъдър Надлер. От Държавния департамент.
— Той значи. На него ли смятахте да звъните, когато влязох?
— Да. Той ме помоли да се свържа с него веднага след като се появите. Бих ви посъветвал да го потърсите и да поискате обяснение от самия него.
Той захапа лулата със зъби, драсна няколко цифри на едно листче и ми го подаде. Погледнах го — числата бяха обърнати като в огледало. Уексрот запали лулата.
— Наистина ли не знаете за какво съм му притрябвал?
Той побутна стола назад и седна.
— Нямам ни най-малка представа.
— Така да бъде. Да знаете, че не съжалявам задето ви ударих. Ще се видим в съда.
Насочих се към вратата.
— Съмнявам се някой някога да е съдил университета за присъждане на диплома — подхвърли Уексрот. — Очертава се любопитен процес. Все пак се радвам, че дойде краят на вашето безделие.
— Запазете възторга си за следващата ни среща. Още не съм свършил с вас.
— Да, бе, да — промърмори той точно преди да хлопна вратата. — Как ли пък не.