Излязох на улицата, извървях две преки и взех такси. Казах на шофьора да кара в посока, обратна на центъра, спряхме пред един магазин, слязох и си купих палто. Времето продължаваше да застудява, а бях оставил палтото си в Мериме. След това се отправих към изложбената зала. Имах достатъчно време и исках да проверя дали ме следят.
Прекарах близо час в голямата зала, където се намираше машината на Рьониус. Интересно дали във вестниците се споменава нещо за тазсутрешното ми посещение? Това едва ли имаше значение. Помъчих се да запомня посоката, в която се движат посетителите, къде точно са разположени пазачите — днес бяха четирима. Определих на око разстоянието до изхода, или с други думи, не изпуснах и най-малката подробност. Не знаех дали са монтирали решетка върху прозореца, през който се бях измъкнал, но това едва ли имаше съществено значение. Нямах никакво намерение да излизам два пъти с един номер. Налагаше се да измисля нещо ново.
Докато размишлявах, тръгнах да търся сандвичи и бира — последното беше предназначено за телепати, ако наблизо има такива. Продължавах да се озъртам, докато се уверих, че поне за момента никой не ме следи. Открих един подходящ бар, настаних се вътре, поръчах и се захванах със задоволяване на неотложните си нужди.
Идеята ми хрумна заедно с порива на хладен вятър, който пропусна след себе си поредния посетител. Отхвърлих я почти веднага и продължих да се храня. Нищо по-добро не ми идваше наум.
Ето защо я съживих, малко я почистих и огледах от всички страни. Не беше кой знае каква находка, но нищо чудно да се получи. Още веднъж обмислих всичко, сетне съобразих, че работата може да пропадне заради някой страничен фактор, възникнал в хода на нейното изпълнение. Предъвквайки завладялото ме раздразнение, се върнах отначало и отново премислих всичко. Честно казано, идеята балансираше на границата на абсурда — всичко зависеше от толкова много фактори.
Отправих се към автобусната спирка и си купих билет за връщане. Пъхнах го в джоба на палтото. Купих списание, пакетче дъвка и поисках да ги поставят в торбичка. Отървах се от списанието, налапах дъвката, а торбичката запазих. След това влязох в банката и смених наличните си пари с еднодоларови банкноти, които напъхах в торбичката — бяха точно сто и петдесет парчета.
Върнах се обратно в района на изложбената зала, открих един ресторант с гардероб, оставих там новозакупеното палто и отново излязох на улицата. Залепих с дъвка номерчето на палтото за долния край на пейката, на която поседях известно време. Изпуших последната цигара от пакета и поех към изложбената зала, като държах торбичката в едната ръка, а в другата — една-единствена банкнота.
Когато влязох в залата забавих крачка, изчаквайки момента, в който тълпата достига определена степен на плътност и разпределение, като същевременно следях отварянето и затварянето на двете врати. Избрах си подходящо място и започнах да си пробивам път към нужната ми страна. Същевременно скъсах незабелязано дъното на торбичката и го притиснах към тялото си.
Изминаха около пет минути, когато осъзнах, че моментът е изключително подходящ — тълпата беше достатъчно многолюдна, а пазачите се намираха далеч от мен. Заслушах се в типичните разговори от типа на: „А тя какво прави?“ и „Никой не знае.“, от време на време се чуваше по-смисленото: „Това е нещо като преобразувател. В момента го изучават.“ Изведнъж почувствах силно раздвижване на въздуха и до мен изникна едър здравеняк.
Сръгах го с лакът в корема и го побутнах напред. Той, на свой ред, ми отвърна с кратък поток от словосъчетания на средноанглийски диалект — на който някои погрешно приписват саксонски произход — и не по-малко здраво блъскане.
Придадох допълнителна сила на реакцията си, отлетях назад, ударих се в някакъв човек, вдигнах рязко ръце и торбичката литна във въздуха. Банкнотите, естествено, се разхвърчаха.
— Парите ми! — извиках аз и се хвърлих към пазачите. — Парите!
Без да обръщам внимание на крясъците и внезапния вой на алармата, която, по някакъв необясним начин, бях задействал, скочих на платформата и се втурнах към мястото, където гумената лента изчезваше в тъмния отвор. Надявах се да издържи теглото ми.
Пропуснах покрай ушите си едно: „Слез от там веднага!“, подвикнах още няколко пъти плачливо „Парите ми!“, пльоснах се върху лентата, старателно придавайки си вид на човек, преследващ собствените си спестявания, и се понесох право към тунела на мобилатора.
Докато минавах през него, почувствах по тялото си едва доловими бодежи и зрението ми се замъгли за кратко. Това обаче не ми попречи да разгъна банкнотата от един долар, която стисках в запотената си длан. Когато се появих от другата страна, вече я размахвах демонстративно над главата си. Надигнах се от лентата, скочих от платформата и въпреки лекото главозамайване се втурнах сред тълпата, преструвайки се, че събирам разпилените пари. Впрочем наоколо не се виждаше нито една банкнота.