Колко от тях ме дебнат навън — едни, само за да ме следят, а други за по-близки и вълнуващи срещи? Къде са сега Зимайстер и Бъклер? Какво се готвят да предприемат Чарв и Рагма? Кой е човекът с черното палто, привлякъл вниманието на Мериме? Какво иска от мен представителят на Държавния департамент?
Тъй като нямах отговор на нито един от тези въпроси, съсредоточих вниманието си върху плана за предстоящите действия, с оглед на това, че ще се развиват по най-лошия възможен начин. Не биваше да се прибирам у дома по съвсем очевидни причини. Същото важеше и за къщата на Хал. Виж, Ралф Уорп спокойно можеше да ме приюти за известно време, запазвайки пребиваването ми в тайна от всички. В края на краищата, притежавах половината от антикварния магазин „Уф и Ралф“ и неведнъж бях нощувал в задната стаичка. Да, ето къде ще отида.
Изглежда постепенно се бях унесъл в дрямка, но така и не последва ново съобщение. Вместо него ме измъчваха някакви безкрайни кошмари. Сънувах, че отново лежа под ослепителното слънце, а потното ми тяло пламти от болка, сякаш е някаква зейнала язва. Страданията ми постепенно достигнаха пределната граница, сетне започнаха да намаляват. Сега седях на айсберг, челюстите ми бяха здраво стиснати и съвсем не чувствах крайниците си. Това усещане също премина постепенно и тялото ми взе да омеква като разтопен сняг. Едва сега се изплаших. Ядосах се. Изпитах възторг. Раздразнение. Отчаяние. Шляпайки с боси крака, в душата ми се редяха всички възможни усещания, загърнати в причудливи одежди, чиято същност не можех да разбера. Това не беше сън…
— Господине, добре ли сте?
На рамото ми лежеше ръка — от съня или от реалността?
— Добре ли сте?
Трепнах. Потърках чело — цялото беше потно.
— Да — рекох. — Благодаря.
Погледнах нагоре. Възрастен мъж. Добре облечен. Тръгнал вероятно на гости при внуците.
— Седях срещу вас — обясни той. — Изглеждахте, сякаш сте получили пристъп.
Прокарах ръка през косата си, докоснах брадичката и открих, че е мокра от слюнка. Дявол да го вземе — сигурно някакъв страничен ефект от преобразуването.
— Сънувах лош сън. Нищо ми няма. Благодаря, че ме събудихте.
Мъжът се усмихна смутено, кимна и се върна на мястото си.
Запалих цигарата със странния вкус и погледнах часовника. Огледалното изображение на циферблата ми казваше, че е изминал приблизително половин час Загледах се през прозореца, зад който кротичко се нижеха миля след миля и изведнъж осъзнах, че ме е страх. Ами ако всичко това е нечия отвратителна шега или грешка? Ако в организма ми са станали изменения, чиято същност никой не е в състояние да разбере? Ако Машината на Рьониус ми е навредила по някакъв незабележим, необратим начин? Впрочем, сега вече е късно да се безпокоя за това.
Не без известно усилие на волята успях да прогоня съмненията към моя нов съюзник, който се определяше като запис. Машината на Рьониус несъмнено ще върне всичко на старите си места, когато възникне подобна необходимост. Трябва ми само някой, който знае как се работи с нея.
Останах буден достатъчно дълго, за да намеря отговорите на всички вълнуващи ме въпроси. Но постепенно отново се унесох в дрямка, без да постигна определен резултат. Събудих се едва когато наближихме моята спирка.
Почувствах се удивително свеж, когато слязох на тротоара и като преначертах наопаки картата на обкръжаващия ме свят, свърнах покрай паркинга и поех по малката уличка с цял ред затворени магазинчета. След като — за кой ли път — се убедих, че нямам опашка, влязох в едно бистро и си поръчах вечеря, която също имаше странен и непознат вкус. Погълнах два от прословутите им хамбургери и цял куп пържени картофи, без да се замислям дали организмът ми ще е в състояние да смели тези продукти. Повехнал лист от маруля и няколко резенчета презрял домат увенчаха тържествената ми вечеря. По-вкусно нещо не бях хапвал през целия си живот. Като изключим млечният шейк — просто не ставаше за пиене.