Излязох с твърдото намерение да се поразтъпча. Чакаше ме доста път, но пък щях да поразкърша схванатите си от дългото пътуване седалищни части. Измина близо час преди да наближа магазинчето, но затова пък случих на прекрасна вечер за разходки.
Магазинчето, естествено, беше затворено, но на горния етаж прозорците на апартамента му светеха. Заобиколих сградата отзад, изкатерих се по водосточната тръба и надникнах през прозореца. Ралф седеше с книга в ръка, а до слуха ми достигнаха галещите звуци на струнен квартет. Чудесно. Имам предвид, че е сам. Не обичам да се натрапвам.
Почуках по стъклото.
Ралф вдигна глава, погледна ме и се приближи до прозореца.
Рамката се плъзна нагоре.
— Здрасти, Фред. Влизай.
— Благодаря, Ралф. Как си?
— Добре. Бизнесът процъфтява.
— Страхотно.
Прекрачих перваза и се озовах в стаята. Приех напитката, която ми предложи, макар че не я познах по вкуса — съдейки по каната на масата беше натурален сок. Почти не забелязах, че познатото разположение е обърнато наопаки. Ралф толкова често размества мебелите си, че съм привикнал. Той е висок, жилав младеж, с черна коса и прегърбени рамене. Основното му качество е, че се ориентира великолепно в стойността на различни странни предмети. Освен това преподава баскетбол в университета.
— Как беше в Австралия?
— Много ми хареса, ако изключим някои дребни неприятности.
— Какви неприятности?
— После, после — успокоих го аз. — Може би друг път. Слушай, ще те затрудня ли много, ако те помоля да преспя тази нощ в задната стаичка?
— Не, ако се разберете с Уф.
— Ще се разберем — уверих го аз. — Той ще се завие с опашката, а одеялото ще е за мен.
— Миналия път май беше обратното.
— Оттам възникна и спорът.
— Ще видим как ще я карате. Сега ли пристигаш в града?
— Ами… и да, и не.
Той плесна с длани коленете си и се засмя.
— Винаги съм се възхищавал от непосредствеността, с която се отнасяш към живота. Никога не отговаряш уклончиво, никога не лъжеш.
— Затова често оставам неразбран — оплаках се аз. — Такъв е товарът, който носи на плещите си честният човек в един свят на мошеници. Да, току-що пристигам в града, но не идвам направо от Австралия. Оттам се върнах преди няколко дни. Не, не се връщам току-що от Австралия. Сега разбра ли ме?
Ралф поклати глава.
— Имаш толкова опростен, почти класически начин на живот. Е, какво стана този път? Ревнив съпруг? Щурав терорист? Кредитори?
— Нищо подобно — успокоих го аз.
— По-лошо? Или по-добро?
— По-сложно. Да си дочул нещо?
— Нищичко. Твоят курсов ми звъня.
— Кога?
— Някъде преди седмица. Тази сутрин отново.
— Какво иска?
— Иска да знае къде си и дали си се обаждал. Не получи задоволителен отговор. Каза ми, че някакъв тип щял да дойде да ме разпита за теб. Университетското ръководство щяло да ми бъде признателно за сътрудничеството. Това беше само началото. Онзи наистина се появи, малко по-късно, зададе ми няколко въпроса и получи почти същите отговори.
— Надлер ли се казваше?
— Да. От ФБР. Държавният департамент. Така пишеше на удостоверението. Остави ми своя телефонен номер, за да му позвъня в случай, че изникнеш.
— Не му звъни. Ралф се намръщи.
— Излишно беше да го казваш.
— Извинявай.
Заслушах се в музиката.
— А Уексрот какво искаше?
— Освен познатия набор въпроси остави съобщение.
— За мен?
Той кимна и отпи.
— Какво съобщение? — изгубих търпение аз.
— Ако ми позвъниш, да ти предам, че си завършил университета. Дипломата можеш да получиш от него.
— Какво? — подскочих аз и се полях със сок.
— Така каза: „завършил“.
— Нямат право да постъпват по този начин с мен.
Ралф вдигна рамене.
— Да не се е майтапил? Изглеждаше ли пиян? Обясни ли ти как и защо?
— Не, не и не. Беше съвсем трезвен и напълно сериозен. Повтори го два пъти.
— Дявол да го вземе! Тия за какви се мислят? Как може да дипломират, който им падне!
— Познавам много, които мечтаят да завършат университета.
— Защото си нямат богати чичовци! Проклятие! Какво толкова е станало? Не разбирам защо им е трябвало да го правят? И как, след като не им бях оставил никакъв шанс? Как, по дяволите, са успели?
— Нямам представа. Ще трябва да го попиташ.
— Ще го попитам! Хубаво ще го попитам! Още утре отивам при него! И първо ще го прасна здравата!
— Мислиш ли, че това ще реши въпроса?
— Не, но отмъщението е неразделна част от моя класически начин на живот.