Вдигнах чашата и я пресуших на един дъх. А музиката не спираше да се лее.
По-късно, след като припомних на ирландския сетер с весели очи, работещ като нощен пазач на долния етаж, за договора относно одеялото и опашката, аз се настаних на леглото в задната стаичка. Присъни ми се невероятно сложен и изпълнен със загадъчни символи сън.
Преди доста години прочетох една забавна малка книжка — „Сферландия“ — написана от математик на име Бюргер. Книжката беше своеобразно продължение на стария класически роман на Абът „Плосколандия“, в който се разказваше как в двуизмерния свят Плосколандия се явили същества от космоса и започнали да създават огледални изображения на местните жители. За целта ги прекарвали през третото измерение, непознато за жителите на този свят. Макар и майсторски разработена, тогава идеята не ми направи особено впечатление. През цялото време се опитвах да си представя как ще се съешават двуизмерните кучета в този съвършено плосък свят. Накрая разработих сложна схема и помня, че дълго след това се връщах в мислите си към нея — особено, когато започнах да се занимавам с йога и продължителна медитация.
Само че този път аз бях посетител на двуизмерния свят, където духат свирепи студени ветрове.
Събудих се вкочанен, за да установя, че Уф пак ми е отмъкнал одеялото и се е увил с него в ъгъла до печката. Направих му строга забележка, но той се правеше на разсеян. Загърнах се зиморничаво в одеялото, а той се сви в прашната си опашка и така прекарахме остатъка от нощта.
Глава 8
Чакаха ме да кажа или да направя нещо. Нямаше нищо за казване и нищо не можеше да се направи. Щяхме да си умрем и това е всичко.
Погледнах през прозореца към плажа, където морето изхвърляше на брега боклуци и си ги прибираше обратно. Това ми напомняше за последните дни и нощи, прекарани в Австралия. Само че тогава се появи Рагма и ми посочи пътя за спасение. В истинските лабиринти винаги има изход. Но този път не виждах никакви пясъчни врати и колкото и да се стараех, не можех да се убедя, че този лабиринт е истински.
— Е, Фред? Ще ни кажеш ли нещо? Или да продължаваме? Оставям на теб да решиш.
Погледнах към Мери, завързана на стола до мен. Плъзнах очи по изплашеното й лице. От другата ми страна се чуваше тежкото дишане на Хал, сякаш вдигаше щанги в гимнастическия салон. Стори ми се, че се готви да скочи, но Джейми Бъклер явно също го видя и пистолетът в ръката му се завъртя. Хал се отказа от скока.
— Господин Зимайстер — рекох аз, — ако камъкът беше в мен, щях да го завържа с панделка и да ви го предам. Ако знаех къде е, отдавна да съм ви казал. Не искам да видя Мери мъртва, нито Хал, нито себе си. Готов съм да отговарям на всичките ви въпроси.
— Друго не ме интересува — изръмжа той и взе клещите.
Ако не предприема нещо ни очакваха мъчения и дори смърт. Впрочем, второто изглеждаше неизбежно, дори и да знаех отговора. Значи изход няма…
„Където и да сте — помислих си с отчаяние, — които и да сте, ако можете да ни помогнете с нещо, направете го незабавно!“
Зимайстер държеше Мери за ръката и разтваряше пръстите й. В мига, когато посягаше с клещите, в стаята нахлу Коледния призрак, или някой от неговите съратници…
Изхвърчах от Джеферсън хол и докато сипех проклятия през здраво стиснатите си зъби, реших, че следващият, на който ще разбия носа трябва да бъде онзи тип — Тиъдър Надлер от Държавния департамент. Но докато заобикалях площада с фонтана, си спомних, че обещах на Хал да му позвъня по телефона веднага след срещата с Уексрот.
Взех си кафе и сандвичи от близката будка и потърсих с очи телефон — след тринайсет години в университетското градче ми беше ужасно трудно да се ориентирам сега, когато всичко е обърнато наопаки. Влязох във фоайето на съседната сграда, където имаше цял ред телефони, но всички се оказаха заети. Започнах да се разхождам напред-назад и да посръбвам от кафето. Крачка — глътка — крачка — глътка.
Зад гърба ми долетя глас:
— Здрасти, Касиди! Ей, погледни, това е човекът, за когото ти разказвах!
Беше Рик Лиди, студент по английска филология, който знаеше отговорите на всички въпроси, освен на един — какво да прави с дипломата си, когато завърши. В компанията на собственото си копие, само че малко по-високо и издокарано с футболна фланелка на Йелския университет.
— Фред, да ти представя брат ми Пол. Прескочи насам да ме види.
— Здрасти, Пол.
Оставих кафето на масата и протегнах не тази ръка, която трябваше. Усетих се навреме и я смених с другата.
— Това е въпросният — продължаваше Рик. — Наречи го Скитника евреин, или Летящия холандец, но той никога няма да се дипломира. Тема на безброй балади и епични сказки. Фред Касиди — Вечният студент.