— Значи в този момент за теб всичко изглежда огледално? — попита ме той.
— Да.
— Потресаващо.
Едва сега забелязах, че минавахме покрай многобройните летни вили, които бяха празни по това време на годината и приближаваме океана. Така се бях увлякъл в разказа, че неусетно бе изтекъл половин час.
— И казваш, че си вече новоизпечен доктор?
— Май така изглежда.
— Странна история.
— Хал, нещо го увърташ. Какво има? Защо не ми кажеш?
— Погледни на задната седалка.
— Хубаво, погледнах. Пълно е с боклуци. Кога най-сетне ще почистиш…
— Якето в ъгъла. Виж в джоба.
Вдигнах якето и пъхнах ръка в предния джоб.
— Камъкът! Значи е бил у теб!
— Не, не е бил.
— Къде тогава го намери? Къде е бил?
Хал сви в една странична уличка. Само две чайки ни последваха.
— Разгледай го внимателно — рече той. — Този е, нали?
— Ами, така поне изглежда. Никога не съм го разглеждал отблизо.
— Той е, същият — закима Хал. — Можеш да смяташ, че съм го открил на дъното на багажника. Придържай се към тази версия.
— Какво искаш да кажеш с това: „Придържай се към тази версия?“
— Снощи се вмъкнах в лабораторията на Байлер и го взех от лавицата. Бяха останали няколко. Досущ като онзи, който ни даде. Не намираш някаква разлика, нали?
— Не, но не съм специалист. Какво става?
— Отвлякоха Мери.
Облещих се в него. Лицето му беше безизразно, каквото е, когато говори истината.
— Къде? Кога?
— Скарахме се и тя отиде при майка си… Вечерта, когато ти се появи…
— Да, спомням си.
— Мислех да й се обадя на другия ден и да изгладя нещата. Но колкото повече обсъждах със себе си въпроса, толкова повече ме изпълваше увереността, че тя трябва да ме потърси първа. Ето защо реших да чакам. На няколко пъти едва не се предадох, но все намирах сили да отложа поне за малко — с надеждата, че всеки миг ще позвъни. Тя не се обади оная вечер и реших да изчакам до сутринта. Като се съмна звъннах у майка й — не само че я нямаше там, но и въобще не се беше появявала. Майка й не знаеше нищо за нея. Е, какво пък, рекох си, сметнала е, че не бива да тревожи близките си с нашите проблеми. Взех да звъня на приятелките й. Никакъв резултат. После, между две набирания, ми позвъни някакъв тип. Попита ме дали знам къде е жена ми. Отначало помислих, че й се е случило нещо. Нещастен случай или кой знае какво. Но той каза, че с нея всичко е наред и ще ми позволи да я чуя. Държали я при тях. Нарочно се били забавили, за да се поизпотя малко. Искали нещо от мен и щели да ми я върнат веднага щом им го дам.
— Камъкът, разбира се.
— Точно така. Излишно е да ти казвам, че не ми повярва, когато му отговорих, че не е у мен. Даде ми един ден срок, след това щял да позвъни и да ми каже какво да правя с него. Чак след това ме свързаха с Мери. Звучеше доста изплашено, но твърдеше, че нищо й няма. Помолих онзи да не й причиняват болка и му обещах да потърся камъка. С последното се захванах незабавно. Прерових всичко вкъщи — ама всичко. Нито следа. Отидох у вас. Нали още имам ключ.
— Някой там да вдигаше тостове за кралицата?
— Твоите гости бяха изчезнали. Преобърнах всичко, но и там не открих камъка. Накрая се предадох. Изчезнал — изчезнал.
Той млъкна. Движехме се по някакъв тесен път, от време на време между къщите се мяркаше морската синева.
— Е? — не издържах. — Карай нататък.
— Онзи се обади на другия ден и веднага попита за камъка. Казах му, че не е у мен, а той заяви, че ще убият Мери. Молих му се, обещавах му всичко, което имам…
— Чакай малко. Защо не позвъни в полицията? Хал поклати отчаяно глава.
— Предупреди ме да не го правя. Още при първия разговор. Намеси ли се полиция, вика, смятай, че нямаш жена. И аз исках да потърся ченгетата за помощ, но се боях. Ако открият само… не можех да рискувам. Ти какво би направил?
— Не зная. И после какво стана?
— Пита ме зная ли къде си, дори намекна, че би могъл да ми помогнеш…
— Брей! Извинявай. Продължавай.
— Казах му, че не знам къде си, но очаквам всеки момент да се появиш. Той отвърна, че ми дава още един ден да открия камъка — или теб. След това затвори. Като се поуспокоих, се сетих за камънаците в лабораторията на Пол и се зачудих, дали още са там. Ако е така, защо пък да не им пробутам някой от дубликатите? Очевидно бяха добре изработени. Някъде следобед се отбих до лабораторията и влязох, като счупих бравата. В отчаянието си бях готов на всичко. На лавицата имаше четири бройки, взех този, който държиш сега. Отнесох го вкъщи и зачаках. Звъннаха на сутринта — точно преди теб — и им казах, че съм намерил камъка на дъното на багажника. Не можеш да си представиш как се зарадва онзи. Дори ми даде да разговарям с Мери и тя пак каза, че с нея всичко е наред. Сетне той взе слушалката и ми обясни къде и как ще стане смяната — камъка срещу Мери.