— Там ли отиваме сега?
— Да. Нямаше да те забърквам, но те изглежда те имат за нещо като специалист по въпроса, та сметнах, че ще е добре ако присъстваш и потвърдиш автентичността му. Нали разбираш — въпросът е на живот и смърт.
— Аха. Какво им пречи да ни изтрепят всичките?
— Защо ще го правят? Нали ще получат каквото искат. Няма никакъв смисъл да си цапат ръцете.
— Излишни свидетели — подхвърлих аз.
— На какво? Ние дори не знаем кои са. Не разполагаме с никакви доказателства. Защо им е да си утежняват положението, ако всичко се размине благополучно?
— Защото цялата тази история мирише, ето защо. Откъде да знаем какви са истинските им цели?
— И така да е, какво друго можех да сторя? Да се обадя в полицията, а после да се окаже, че не си поплюват?
— Вече ти казах — не зная отговора на този въпрос. Само не виждам защо трябваше да въвличаш и мен.
— Извинявай — погледна ме той. — Избързах и сигурно съм сгрешил. Имаме още малко време. Нарочно те взех по-рано. Ако искаш, можеш да се откажеш от веселбата. Решавай сам — но побързай.
Той метна очи към часовника.
— Кога е срещата?
— След половин час.
— Къде?
— На седем-осем мили оттук. Следвам ориентирите, които ми дадоха. Там ще паркираме и после ще чакаме.
— Ясно. А позна ли гласа, който се обаждаше?
— Не.
Погледнах фалшивия камък, наполовина прозрачен, наполовина матов, иначе идеално гладък, с тънички кървавочервени и млечни жилки вътре. Напомняше ми на вкаменена гъба или на парче от корал, полиран като стъкло и проблясващ по ръбовете. Беше колкото голям портокал и доста по-тежък, отколкото предполагах.
— Фина изработка. По нищо не се различава от другите. С теб съм.
— Благодаря.
Изминахме още осем мили. Зяпах наоколо и се чудех какво ще правим нататък. Хал зави по един стар и затревен коларски път — съвсем близо до брега. Паркирахме на края на мочурлива поляна, заобиколена от гъсти ниски дръвчета. После излязохме навън, запушихме и се заехме да чакаме.
До ушите ми достигаше шумът на прибоя, усещах в ноздрите си солената влага, с която бе наситен въздухът. Подпрях крак на един пън и се загледах в изхвърлените наблизо гниещи морски водорасли.
След няколко цигари Хал погледна нетърпеливо часовника си.
— Закъсняват.
Свих рамене.
— Сигурно оглеждат околността, за да се уверят, че си нямаме компания. Във всеки случай аз бих постъпил точно така. Освен това щях да оставя пост до пътя.
— Май си прав — кимна той. — Нещо ми прималя. Ще поседна в колата.
Обърнах се да го последвам и в същия миг видях Джейми Бъклер, изправен зад нашата кола. Не държеше никакво оръжие, а и не му трябваше — и двамата му бяхме в ръцете.
— Вие ли се обаждахте? — попита Хал и тръгна към него.
— Аз. Носите ли го?
— Как е жена ми?
— Добре е. Носите ли камъка?
Хал спря, бръкна в джоба и извади камъка.
— Ето го. Виждате ли?
— Да. Добре. Да вървим.
— Къде?
— Съвсем наблизо. Изпълнявате кръгом и поемате направо. Там има малка пътечка.
Тръгнахме по пътеката, която ни посочи. Тя се виеше сред храсталаци и постепенно приближаваше плажа. Накрая се показа и океанът — днес беше сивкав, с белезникави зайчета. После пътеката неочаквано пое в друга посока и съвсем скоро видях мястото, където извеждаше. Ниска, дървена къща със заострен покрив, кацнала върху пясъчна дюна на самия край на плажа. Прозорците й бяха разбити и ако се съдеше по вида й, стоеше тук от времето, когато двамата с Хал още ни е нямало на този свят.
— В къщата? — попита Хал.
— В къщата — се разнесе зад нас.
Поехме нагоре по песъчливия склон. Джейми ни заобиколи, чукна няколко пъти в определен ритъм по стената и извика:
— Всичко е наред. Аз съм. Носи го. Довел е и Касиди.
— Добре — чу се отвътре. Някой отвори вратата и Джейми ни кимна да влизаме.
Не бях особено изненадан, когато зад очуканата кухненска маса бавно се надигна не друг, а Мортън Зимайстер. Пред него имаше чаша кафе и пистолет. В другия край на стаята стоеше единственият фотьойл, за който беше завързана Мери. Едната й ръка беше свободна и до нея също имаше чашка кафе. В столовата от страната на кухнята имаше два прозореца и още два — в гостната. Две врати красяха отсрещната стена — едната вероятно водеше към спалнята, а другата — към тоалетната или килера. Таван нямаше, само напречни греди, по които бяха окачени рибарски мрежи и принадлежности. Оскъдната мебелировка се състоеше още от стар изтърбушен диван, чифт плетени столове, ниска масичка и настолна лампа. Пред опушената камина бе проснат проскубан килим. В тясната кухничка имаше пожълтяла печка, хладилник, шкафове и една черна котка, която старателно си ближеше лапичките и от време на време поглеждаше с нескрито отвращение към Зимайстер.