— Би било чудесно.
Докторът пооправи чаршафа ми.
— Бихте ли ми сипали чаша вода…
Той ми наля половин чаша и изчака докато я изпия.
— Добре — рече след това. — Ще ви навестя по-късно. Нали нямате нищо против ако доведа стажантите да ви видят?
— Стига после да ми изпратите екземпляр от вашата статия.
— Обещавам — кимна докторът. — Само не се пресилвайте.
Той прибра лъчезарната си усмивка за следващата среща, а аз останах да лежа и да се пуля на табелката с надпис: „ОНЕНАРБАЗ ОТЕНЕШУП“.
Не измина много време и в стаята се появи Хал. Току-що бях прогонил още един слой пелена от очите си. Беше облечен със собствените си дрехи, а дясната — тоест лявата ръка — бе гипсирана. На челото му се мъдреше грамадна цицина.
Ухилих се, за да демонстрирам, че животът е прекрасен, и тъй като знаех отговора, попитах:
— Как е Мери?
— Чудесно — отвърна Хал. — Наистина нищо й няма. Малко е одраскана, а като прибавим и нервното разстройство. А ти как се чувстваш?
— Като настъпен от слон. Но докторът каза, че можело да бъде много по-лошо.
— Да, ако се съди по думите му, ужасно ти е провървяло. Знаеш ли, той направо се е влюбил в сърцето ти. Постоянно дрънка за някаква статия…
— И аз го чух. Хубаво, че мина да ме видиш. Ще ми разкажеш ли какво стана след това, или трябва да си купувам вестник?
— Не знаех, че толкова бързаш — навъси се Хал. — Ще бъда кратък: по нас също стреляха.
— Ясно. А сега се постарай да не бъдеш кратък.
— Добре. Ти скочи върху оня тип с пистолета…
— Джейми. Така. После?
— Той стреля в теб. Ти падна, с което напусна сцената. После той стреля в Пол.
— Значи и той напуска сцената.
— Чакай малко. Докато стреляха в теб Пол почти успя да се освободи от мрежата, дето се срина върху него. Той стреля в Джейми в мига, който Джейми стреля в него. И го уцели.
— И двамата са се уцелили. Напускат сцената.
— Почти по същото време аз се нахвърлих върху другия тип — Зимайстер. Той също успя да стреля, но неточно. Вкопчихме се и взехме да се бъхтим. Между другото, той е ужасно силен.
— Знам. Кой е следващият, напуснал сцената?
— Не съм съвсем сигурен. Един от куршумите на Зимайстер одраска Мери, а третият, или четвъртият се заби в ръката ми.
— Значи — излизате и двамата. Тогава кой застреля Зимайстер?
— Полицаите. В този момент те нахлуха в къщата.
— Как са попаднали там? Откъде въобще им е било известно какво става?
— Подслушах разговора им… след това. Оказа се, че са следили Пол…
— Който, от своя страна, е следил нас, така ли?
— Нещо такова.
— А аз го мислех за умрял. Съобщиха го в новините.
— И аз така смятах. Нямам представа какво точно е станало. Охраняват стаята му и никой не казва нищо.
— Значи все още е жив?
— Така чух. Нищо повече не успях да науча. Всички са отървали кожата.
— Лошо — в два от случаите. Чакай малко. Доктор Дрейд спомена седем изстрела.
— Да. Един от полицаите си прострелял крака.
— А, ясно. Нещо друго?
— В какъв смисъл?
— Ами, например, за камъка.
— Нищо ново.
— Жалко.
Налегна ме серия от прозевки. Примерно по това време сестрата надникна в стаята.
— Ще ви помоля да си вървите — каза тя. — Не бива да го изморяваме.
— Добре — съгласи се Хал. — Фред, отивам си у нас. Ще намина веднага щом ми разрешат. Какво да ти донеса?
— Тук има ли кислородни бутилки?
— Не. Само в коридора.
— Тогава, донеси ми цигари. И им кажи да махнат тази тъпа табелка. А, добре. Аз ще я махна. Поздрави Мери от мен. Дано да й е минала главата. Някога да са ти разказвали за цветя, които спят с оси?
— Не.
— Боя се, че трябва да тръгвате — напомни сестрата.
— Да, да.
— Кажи на тази госпожа, че никак не прилича на орхидея — добавих аз. — Въпреки че благодарение на нея се чувствам като оса.
След това — заедно с кревата — започнах да потъвам към някаква мека сърцевина, където животът беше далеч по-опростен.
Дрямка. Дрямка. Дрямка.
Проблясък?
Проблясък. Сияние. Ярка светлина.
Някой влезе в стаята. Отворих очи, за да се уверя, че денят не е приключил.
Пак ли?
Я да сметна колко време е изминало. Значи един ден, нощта след него и остатъкът от следващия ден. Храниха ме няколко пъти, разговарях с доктор Дрейд, а след това в мен се кокореха стажантите, които доведе. Намина и Хал, беше засмян, остави ми цигари. Доктор Дрейд каза, че няма нищо против да пуша. След това съм задрямал. Ах, ето значи…
В полезрението ми попаднаха две фигури, които се движеха съвсем бавно. Някой се покашля и тогава познах Дрейд.
— Не спите ли, господин Касиди? — изненада се той. Прозях се, протегнах ръце и изобщо си придадох вид на току-що дошъл в съзнание човек, докато всъщност се опитвах да преценя какво става.