Отклоних предложението на Хал и Мери да вечерям с тях и се приготвих да си легна рано, като преди това позвъних на Джини, която изглежда гореше от нетърпение да започне съвместното си съществуване с мен отново. Уговорихме си среща за вечерта на идния ден и най-сетне легнах да спя. Впрочем, не се стърпях и преди това отидох на една кратка визита до покрива на съседната къща.
Спах ли спокойно? Мисля, че да. Отвън, естествено, имаше охрана. Докато се разхождах по покривите забелязах двама съмнителни типове, които се навъртаха долу. Но отвътре…
Докато спях ме посетиха някакви мимолетни образи, които така и не успях да си припомня след това. С изключение на усмивката. Със събуждането вече знаех какво трябва да направя и веднага се заех да измисля някое достатъчно солидно обяснение за моите действия — никак не ми се искаше да наподобява на поредната ми маниакална идея. Мина известно време преди да си дам сметка, че в случая въобще не може да става дума за маниакална идея. Всеки би проявил подобен интерес към мястото, където едва не се е прехвърлил в отвъдното.
Звъннах на Хал и го помолих да ми услужи с колата си. Оказа се, че Мери излязла вече с нея. Впрочем колата на Ралф си стоеше на паркинга и аз поех пеша към нея. Ясното и свежо утро обещаваше чудесен ден. По пътя към морето си мислех за моята нова работа, за Джини и за онази усмивка. Надлер беше споменал, че длъжността, която ми предлагат, не е валидна само до решаване на текущите ми проблеми и колкото повече мислех за нея, толкова по-привлекателна ми се струваше. Винаги предпочитам да се занимавам с неща, които са интересни и ми доставят удоволствие. Ето че имах възможността да опозная непознатото, да проникна в същината на странни, екзотични явления, да погледна на отдавна познати и привични неща от нов, различен ъгъл. Неусетно почувствах, че съм завладян от възторг пред новите перспективи. В този момент си помислих, че извънземната антропология (струва ми се, че по-правилното название е ксенология) е именно делото, на което съм готов да посветя целия си живот, използвайки най-разнообразни похвати. Даже се засмях. Бях възбуден и дори — представяте ли си — щастлив.
Не беше никак трудно да карам колата от обратната страна, изглежда вече привиквах да живея в този огледален свят. Спирах чинно пред всеки знак с надпис „ПОТС“, извън града движението не бе толкова натоварено и аз почувствах, как ме напуска напрежението. От всички проблеми, с които се срещнах след преминаването ми през машината на Рьониус, бръсненето се оказа най-неразрешим. Травматизираната ми нервна система реагираше на въображаемото отражение на моето отразено движение нагоре-надолу, като непрестанно спираше ръката ми, очаквайки да почистя от косми острието на самобръсначката. Все пак след многобройни опити вече можех да се похваля с известен успех и лицето ми беше що-годе гладко избръснато.
Стиснал здраво волана, аз се наслаждавах на доволната си физиономия в огледалото и току се връщах към единствения епизод от моите среднощни видения, който бе оставил ярка следа в паметта ми. Усмивката. Чия усмивка? Не зная. Просто усмивка, трепнала в онази част на моето съзнание, където нещата започват да придобиват смисъл. Само дето беше останала в мен — ту се появяваше, ту изчезваше, като премигваща крушка, чиито часове са преброени. Докато се люшках по черния път, по който съвсем наскоро бях минал в компанията на Хал, се помъчих да повикам някакво асоциативно обяснение на тази усмивка, така, както ме беше учил доктор Марко.
Кой знае защо не ми хрумваше нищо друго, освен „Мона Лиза“. Никога не съм се чувствал в свои води по въпросите на аналитичната психология. Но от друга страна, тъкмо тази прочута творба беше предадена на нашите космически приятели в замяна на машината на Рьониус. Сигурно съществуваше някаква неуловима на пръв поглед връзка, ако не другаде то в моето подсъзнание — или просто въображението ми беше изиграло някоя от своите неочаквани, лоши шеги. Ако е така, по-логично ще бъде да си припомня някоя картина на Дали или Ърнест.
Поклатих глава и се заех да следя пробуждащото се зад прозореца на колата утро. Не след дълго свих в страничния път.
Оставих колата на същото място, където я паркира Хал, открих пътеката и поех към къщата, озъртайки се внимателно наоколо. Никакви признаци на живот в околността. Сетих се за предупреждението на Рагма да избягвам всякакъв род неприятности, но някак си не можех да категоризирам запустялата къща като неприятност. Приближих се предпазливо отзад и надникнах през прозореца, през който, по всяка вероятност, Пол бе проникнал в къщата. Прав бях — ключалката беше счупена. Стаята беше съвсем празна. Заобиколих къщата, надникнах през другия прозорец и с това се убедих напълно, че вътре няма никой. Разбитата врата беше закована с пирони, така че се наложи да се върна обратно и да използвам пътя, прокаран от моя бивш преподавател и майстор в изработката на фалшиви камъни.