Пресякох задната стаичка и се озовах на прага на вратата, през която бе влязъл Пол. Полицията не бе почиствала гостната и всичко беше така, сякаш престрелката е завършила преди минута. Чудех се кое от изсъхналите петна по пода е от моята кръв.
Погледнах през прозореца. Морето изглеждаше далеч по-спокойно, а водата — по-зелена от предния път. Вълните оставяха криволици по брега, но не виждах никакви нови врати в пясъка. Обърнах гръб на прозореца и се заех да разглеждам мрежата, която се бе стоварила така неочаквано върху Пол, нарушавайки равновесието на силите, от което пък аз бях получил дупка в гърдите.
На един ръждив пирон, забит в стената, все още се полюшваха някакви въжета и части от рибарска мрежа, опирайки в покрития с мръсотия под. Вдясно от тях имаше колона с метални скоби, по които можех да се изкача горе.
Така и сторих, а след това запристъпвах предпазливо по напречните греди, спирайки от време на време да се огледам внимателно. На отсрещната страна, точно там, където преди беше увиснала голямата мрежа, зърнах верига от ситни, клинообразни следи. Спуснах се долу и претърсих щателно цялата къща, но не открих нищо друго, което да възбуди любопитството ми. Излязох навън, запалих цигара и поех обратно към колата.
Усмивки. Днес Джини се усмихваше много и ние прекарахме остатъка от деня, заобикаляйки внимателно всякакви опасни теми. Тя страшно се изненада, когато научи, че са ме дипломирали и имам работа. Какво пък толкова. Утрото беше изпълнило своето обещание и денят бе ярък и прекрасен. Бродихме по улиците на студентския град, смеехме се и се прегръщахме. По-късно се озовахме на някакъв концерт, изслушахме няколко великолепни пиеси, отбихме се в близкото кафене и накрая кацнахме в моята квартира, защото държах да покажа на Джини, че мога да поддържам ред у дома — освен всичко останало. Усмивки.
Следващият ден бе вариация на същата тема. Само времето се промени и следобед заваля дъжд. Оказа се, че да си останеш вкъщи не е никак лошо, особено ако можеш да си представиш, че в камината весело пукат дърва. И други подобни работи.
Джини не забеляза, че съм инвертиран, а за белега успях да скалъпя една страшно елегантна история — в нея се разказваше за тайно съобщество на някакво племе, което наскоро съм изучавал. Жалко само, че не я записа. Уви! И отново усмивки.
Някъде към девет зазвъня телефонът и сложи край на идилията ни. Устройството, което пораждаше моите предчувствия и този път подаде сигнал за внимание, но също като знака за нисколетящи самолети, не беше в състояние да предложи нищо по-конструктивно. Надигнах се мързеливо и взех слушалката.
— Ало?
— Фред?
— Брей, позна.
— Обажда се Тед Надлер. Имаме проблем.
— От какъв характер?
— Зимайстер и Бъклер са избягали.
— Кога? Откъде?
— Бяха настанени в болницата на затвора. Издухали са оттам преди няколко часа. Никой няма представа как е станало. В болницата има девет човека — медицински персонал и охрана, но всички са били в безсъзнание. Лекарите смятат, че е използван нервнопаралитичен газ — във всеки случай пострадалите се почувстваха добре от инжектирания им атропин. Обади ми се началникът на затвора. Нито един от пострадалите не е в състояние да даде някакво смислено обяснение на случилото се.
— Лоша работа. Ако питаш мен, надявам се никога вече да не ги срещна.
— Какво искаш да кажеш?
— Че не е ли ясно? Обзалагам се, че ще напуснат страната. Предявено им е обвинение за отвличане и опит за убийство — ако и това не е достатъчна причина.
— Не можем да рискуваме.
— Какво искаш да кажеш?
— Ами ако са тръгнали да те търсят? Най-добре кажи на твоето момиче да се прибира, а ти си стягай багажа. Ще мина да те взема след половин час.
— Не можете да постъпвате така с мен!
— Моля да ме извиниш, но мога. Това е заповед. Работата изисква от теб да предприемеш кратко пътешествие. А също и здравословното ти състояние.
— Добре, съгласих се. Къде трябва да ида?
— В Ню Йорк — отвърна Надлер.
Щрак. Край на разговора. Отново нашествие в моя рай.
Върнах се при Джини.
— Какво става? — попита ме тя.