— Не особено голяма — признах аз.
— И какво трябва да се направи при подобни обстоятелства?
— Да се намерят потенциални съюзници, да се сключат изгодни сделки. С партньори, които срещат подобни проблеми и имат същите интереси.
— Бихте могли да се съюзите с някой от големите политически блокове. Вие ще ги подкрепяте, а те ще ви помогнат да напреднете.
— Не е ли опасно да си нечия марионетка? Да изгубиш самостоятелността си?
— Може би. А може би не. Трудно е да се предвиди отсега. От друга страна, може да сключите договор с някоя от по-малките сили като вашата. Тук също дебнат непредсказуеми опасности, но никой от нас не е твърдял, че тези въпроси имат еднозначен отговор. Разбираш ли за какво говоря?
— Досещам се. Има ли много… развиващи се светове… като нашия?
— Да — кимна той. — Повече, отколкото би могъл да си представиш. И постоянно се увеличават. Това е хубаво — за всички. Имаме нужда от свеж полъх, от нови гледни точки и разнообразни начини за решаване на проблемите, които животът вечно ни поднася.
— Означава ли това, че е честа практика новите светове да се обединяват, за да решават затрудненията си?
— Именно.
— А те притежават ли достатъчна тежест, за да оказват влияние на Съвета?
— Напоследък се наблюдава подобна тенденция.
— Аха — кимнах аз.
— Да. Някои от по-старите и влиятелни раси не биха имали нищо против да ограничат подобно влияние. Един от възможните начини за постигане на тази цел е чрез намаляване броя на представителите от новите светове.
— Ако се бяхме изложили с артефакта, щяха да ни изключат завинаги, така ли?
— Е, не чак завинаги. Вас ви има. Достигнали сте определена степен на развитие. Рано или късно ще ви признаят, независимо от подобни недоразумения. И все пак репутацията ви щеше да е опетнена, а това щеше да забави допускането ви в Съвета за неопределено време. Неопределено, но значително.
— От самото начало ли подозираше, че зад тази работа стоят уилоухимите?
— Подушвах намесата на една от могъщите раси. Това не е първия случай от подобен характер — точно затова държим под око новобранците. Вие сами им облекчихте задачата, предоставяйки им готов случай, който да използват за своята цел. Да си призная честно, в началото сбърках, защото подозирах друг участник. Разбрах всичко едва когато Спайки най-сетне осъществи връзка с теб и ти се хвърли да преследваш уилоухима. Но това сега няма значение. Дори и да им предоставим уликите и да поискаме официално обяснение — нещо, което не възнамеряваме да правим — уилоухимите, естествено, ще заявят, че това не е техен агент, а само неуравновесена личност, действаща по свое усмотрение и на своя глава, и ще поднесат извинения на всички заинтересувани страни за причинените им неприятности. Не. Без никакво съмнение те си дават сметка за претърпяното поражение. Знаят, че са обезвредени, и то от нас. Знаят също, че ви държим под наблюдение и че някои от вашите официални инстанции са запознати с опасността. Сиреч, вие също сте нащрек. Съмнявам се скоро да ви създадат нови проблеми.
— Предполагам, че следващият им ход ще се състои в поднасяне на дарове.
— Нищо чудно. За щастие, вече имате горчив опит с подобни неща. Към вас ще се обръщат и други — с надежда да получат подкрепа. Няма да е никак трудно да балансирате между различните страни.
— Политика. Мразя тази дума.
— Какво да се прави. Кръвта на живота.
— Рагма, искам да те попитам нещо.
— Давай. Стига да не е интимно.
— Кажи ми какво място заема твоята раса — в културно, технологично и каквото щеш там отношение — в сравнение с най-могъщите и древни раси.
— О, моите сънародници са същества прагматични, делови и малко близкогледи…
— Късогледи.
— Добре де. Същевременно си падаме идеалисти, изобретателни сме и можем да се похвалим с разнообразна култура…
Покашлях се.
— … и притежаваме огромен потенциал — продължи невъзмутимо Рагма. — Ние сме като юноши, обичаме живота и умеем да мечтаем.
Обърнахме се и поехме по брега.
— Обмисли ли вече предложението? — попита накрая Рагма.
— Да — отвърнах аз.
— И какво решение взе?
— Още никакво. Смятам да се откъсна за малко от всичко. Тогава ще реша.
— И колко време ще ти е необходимо?
— Нямам представа.
— Така, така. Надявам се незабавно да ме информираш.
— Можеш да разчиташ.
Подминахме избелелия надпис „КЪПАНЕТО ЗАБРАНЕНО“ и аз си помислих, че съвсем доскоро щях да прочета: „ОНЕНАРБАЗ ОТЕНАПЪК“. За щастие белезите ми отново бяха на предишните си места, цигарите възвърнаха познатия си вкус, но щяха да ми липсват огледалните вкусови версии на пържените картофи и бифтека в студентската столова. Да не говорим за незабравимия спомен от инвертираното уиски, този тайнствен стереоизонектар, който никога вече нямаше да вкуся.