Пазачите по стените не обръщаха внимание на ударите — обикаляха неуморно горе, а ръждясалите врати оставаха залостени.
— Вярваш ли в злото? — обърна се Арик неКрол към Джанис Ритър, докато се спускаха от близкия хълм към града на Стоманените ангели. Гняв се четеше във всяка линия на плоското му жълтеникавокафяво лице. Тъкмо пресичаха руините на разрушената дженшийска пирамида.
— В злото? — повтори Ритър замислено. Не откъсваше очи от скалата от червеникав камък под тях, на чийто фон ярко се открояваха детските тела. Слънцето — този червеникав глобус, който Стоманените ангели наричаха Сърцето на Баккалон — клонеше към хоризонта и долината под тях сякаш плуваше в кървава мъгла.
— В злото — повтори търговецът неКрол. Беше нисък и дундест, с определено монголоидни черти, ако се изключеше яркочервената коса, която се спускаше отзад почти до кръста. — Това е религиозна концепция, а аз не съм вярващ. Много отдавна, когато бях дете на ай-Емерел, реших, че няма добро или зло, само различни начини на мислене. — Наведе се, зарови ръка в прахоляка и извади продълговато нащърбено парче. Изправи се и го подаде на Ритър. — Но Стоманените ангели ме накараха отново да повярвам в злото.
Тя мълчаливо взе парчето и го завъртя в ръка. Бе много по-висока от неКрол и по-слаба от него — кокалеста жена с конско лице, къса черна коса и безизразни очи. Нашареният с петна от пот комбинезон й висеше като на закачалка.
— Интересно — подхвърли тя, след като огледа внимателно парчето. Беше твърдо и гладко като стъкло, здраво, с червеникав оттенък, но иначе почти черно на цвят. — Пластмаса? — попита и го хвърли обратно в прахта.
НеКрол сви рамене.
— И аз това си помислих, макар, разбира се, да е невъзможно. Дженшите работят с кост и дърво и само понякога с метал, но от пластмасата ги делят още много векове.
— Или вече много векове — подхвърли Ритър. — Нали каза, че тези ритуални пирамиди са разпръснати навсякъде из гората?
— Поне докъдето съм ходил. Ангелите разрушиха всички в близост до тази долина, за да прогонят дженшите. И когато започнат да се разселват, което неминуемо ще стане, ще разрушат и други.
Ритър кимна, погледна отново към долината и в този момент последното снопче от Сърцето на Баккалон се скри зад западния хоризонт и градските светлини започнаха да светват. Дженшийските деца се поклащаха сред кръгове бледосиньо сияние и точно над градските порти се виждаха да работят две зловещи фигури. Малко след това те спуснаха нещо отвън, размота се въже и поредната дребна тъмна сянка подскочи и се запремята пред стената.
— Защо? — попита със спокоен глас Ритър, без да откъсва поглед от сянката на стената.
НеКрол бе най-малкото спокоен.
— Дженшите се опитаха да защитят една от пирамидите си. Копия, ножове и камъни срещу Стоманените ангели с техните лазери, бластери и звукови оръжия. Но ги изненадали и убили човек. Прокторът заяви, че това няма да се повтори. — Той се изплю в прахта. — Злото. Ето че се стовари върху най-малките.
— Интересно — промърмори Ритър.
— Можеш ли да направиш нещо? — попита възбудено неКрол. — Имаш кораб, екипаж. Джанис, дженшите се нуждаят от защита. Те са безпомощни срещу Ангелите.
— Екипажът ми е от четирима — отвърна Ритър. — Имаме няколко ловни лазерни пушки. — С това отговорът й се изчерпа.
НеКрол я гледаше безпомощно.
— Нищо?
— Утре вероятно прокторът ще ни повика. Без съмнение е видял как „Светлините“ се спуска. Може би Ангелите ще поискат да търгуваме. — Тя отново погледна към долината. — Хайде, Арик, да се връщаме в твоята база. Трябва да разтоварим стоката.
Уайът, проктор на Децата на Баккалон на Света на Корлос, беше висок, мургав и слаб, с жилести ръце. Синьо-черната му коса бе подстригана съвсем късо, стойката му — изправена и вдървена. Като всички Стоманени ангели той носеше униформа от хамелеонов плат (бледокафява в момента, докато стоеше на дневна светлина в самия край на примитивния космодрум), колан от стоманена мрежа с портативен лазерен предавател, звуков пистолет и висока и твърда римска яка. Фигурката, която се поклащаше на верижката на врата му — бледото дете Баккалон, голо, невинно, с ярки очички, но стиснало голям черен меч с мъничката си ръчичка — бе единственият знак за високия му ранг.
Зад него стояха още четирима Ангели — двама мъже и две жени, облечени по същия начин. Имаше някаква странна прилика в лицата им, в късо подстриганите им черни или червени коси, в бдителните очи, студени и леко фанатични, в изправената стойка, която, изглежда, бе характерна за членовете на тази военно-религиозна секта, в мускулестите силни тела. НеКрол, който беше мек, отпуснат и немарлив, не харесваше нищо в Ангелите.