— Пирамидата, отдельонна майко? — попита някой.
— Това е чудо — отвърна женски глас. — Вижте, Баккалон продължава да стои там. И погледнете как се усмихва! Днес извършихме праведно дело!
— Какво да правим с нея?
— Качете я на фургона. Ще я откараме на проктора Уайът.
Скоро след това гласовете се отдалечиха и неКрол чуваше само ромоленето на спускащия се от склона ручей. Звукът беше много успокояващ и той реши да поспи.
Мъжът пъхна лост под капака на сандъка и натисна. Дъските поддадоха със скърцане.
— Още статуетки, Джанис.
— Безполезна стока — въздъхна Ритър. Стоеше сред руините на бараката на неКрол. Ангелите я бяха плячкосали в търсене на въоръжени дженши и бяха разхвърляли всичко. Но не бяха пипнали сандъците.
Мъжът тръгна към следващия сандък. Ритър погледна тримата дженши, които стояха наблизо, и за пореден път съжали, че няма как да се разбере с тях. Една от дженшите, стройна женска с шал и пръстени на ръцете — подпираше се на енерголък, — знаеше няколко думи на земен, но и това бе крайно недостатъчно. Изглежда, схващаше какво й се казва, но единственото, което повтаряше, бе: „Джеймисън свят. Арик отведе нас. Ангели убиват“. След като й омръзна да го слуша до безкрай, Ритър кимна и обеща, че ще ги вземе. Другата дженши, в доста напреднала бременност, и самецът с лазерна пушка въобще не говореха.
— Пак статуетки — обади се мъжът с лоста.
Ритър повдигна безразлично рамене и той продължи нататък. Тя му обърна гръб и се приближи до края на площадката, на която се бе приземил „Светлините на Джолостар“. От отворените му люкове бликаше ярка светлина. Дженшите я последваха, сякаш се страхуваха, че ще отлети и ще ги зареже тук, ако дори само за миг откъснат от нея бронзовите си очи.
— Статуетки — промърмори Ритър и поклати глава. — Защо го направи? — попита ги, макар да знаеше, че няма да я разберат. — Опитен търговец като него? Бихте могли да ми кажете, ако разбирате какво ви говоря. Защо вместо да събира вълна от мъртви дженши и вашите статуетки се захвана да ви обучава да изрязвате чуждоземни версии на земни богове? Трябваше да се сети, че нито един търговец не би се поинтересувал от подобни фалшификати. Чуждоземното изкуство си е чуждоземно. — Тя въздъхна. — Но сигурно вината е моя. Трябваше да отворим сандъците.
— Мъртва вълна от Арик. Дала — обади се Непримиримата говорителка.
Ритър кимна замислено. Беше я взела и я държеше над койката си — странна дребна вещ, изтъкана отчасти от дженшийска козина, отчасти от дълги кичури червеникава коса. В горния край, в сиви тонове, се виждаше карикатурно изображение на лицето на Арик неКрол. Това също я озадачи. За спомен на някоя вдовица? Дете? Или само приятел? Какво се бе случило с Арик за годината, през която „Светлините“ бе отлетял? Ако можеше само да надзърне обратно във времето, тогава… но беше изгубила три месеца на Джеймисъновия свят в опити да продаде безполезните статуетки. Едва в средата на есента „Светлините на Джолостар“ се върна на Корлос и откри разрушената обменна станция и Ангелите, готови да прибират последна реколта.
Когато отиде при тях, за да им предложи докараните оръжия, които дженшите вече не искаха, видът на червеникавите стени отново пробуди у нея остра неприязън. Отряд Ангели я откри да повръща при градските порти и я заведе вътре, при проктора.
Уайът бе два пъти по-слаб, отколкото го помнеше. Стоеше отвън, в подножието на огромната платформа-олтар, вдигната в центъра на града. Върху платформата, на плоча от червеникав камък, бе сложена изненадващо живописна статуя на Баккалон, затворен в стъклена пирамида. Отдолу отряд Ангели трупаше на купчина сушено месо и неотрева.
— Не ни трябва стоката ви — заяви прокторът. — Дете мое, светът на Корлос бе благословен премного пъти и сега Баккалон живее сред нас. Той извърши невероятни чудеса и ще сътвори още. Вярата ни е с него. — Уайът посочи пирамидата на олтара. — Виждаш ли? В негова чест ние изгорихме зимните си припаси, защото бледото дете ни обеща, че тази година зимата няма да дойде. Освен това ни научи да живеем в мир, както доскоро живеехме във война, за да може семето на Земята да набира сили. Време е за нови, велики откровения! — Очите му горяха, докато й говореше, и се стрелкаха с фанатична нервност, големи, тъмни и същевременно странно изпъстрени със златисти точици.
Ритър напусна града на Стоманените ангели колкото можеше по-бързо, мъчеше се да не поглежда назад към стените. Но когато изкачи хълмовете и пое назад към обменната станция, пътят я изведе при пеещия камък — разрушената пирамида, където бяха ходили с Арик. Ритър осъзна, че няма да устои на желанието, обърна се и погледна за последен път Мечовата долина. Щеше да запази в спомените си тази гледка завинаги.