Роян Кристоферис, ксенобиологът на групата, беше грубоват, склонен да влиза в спорове мъж, циник, който не криеше презрението си към своите колеги и обичаше да посяга към чашката. Висок, прегърбен и грозен.
Двамата лингвисти, Данел и Линдран, бяха любовници за пред другите — непрестанно се държаха за ръце и се милваха. Насаме обаче се караха жестоко. Линдран бе надарена с жлъчно остроумие, което обичаше да стоварва върху Данел, когато знаеше, че ще го заболи най-много, шегуваше се с професионалната му компетентност. Двамата правеха секс често, но не един с друг.
Психоаналитичката Агата Маридж-Блек непрекъснато се тъпчеше и никога не се къпеше. Ноктите на дебелите й пръсти винаги бяха черни от мръсотия и през първите две седмици носеше един и същ комбинезон — свали го само когато трябваше да се люби.
Телепатът Тейл Ласамер беше нервен и темпераментен, страхуваше се от всички около себе си и въпреки това понякога се заяждаше със събеседниците си: използваше мисли, подслушани в главите им.
Ройд Ерис наблюдаваше всички, изучаваше ги, живееше с тях и чрез тях. Не пренебрегваше никого, дори онези, които му бяха съвсем неприятни. По времето, когато „Нощен летец“ вече отброяваше края на втората седмица от полета със звезден двигател, двама от пътниците бяха приковали особено вниманието му.
— И най-много от всичко, искам да знам защо — каза му Кароли д’Бранин една фалшива нощ през втората седмица, откакто напуснаха Авалон.
Сияещият призрак на Ройд седеше в затъмнената каюткомпания и го наблюдаваше как отпива от топлия шоколад. Останалите спяха. Ден и нощ нямаха особен смисъл на кораба, но „Нощен летец“ поддържаше обичайния цикъл и повечето пътници се придържаха към него. Д’Бранин, администратор, ерудит и водач на мисията, бе едно от изключенията — той спазваше собствен режим, предпочиташе работата пред съня и не обичаше да разговаря за нищо друго освен за манията си — волкрините, които преследваше.
— Но „дали изобщо“ също е актуално, когато става въпрос за тях, Кароли — отвърна Ройд. — Можем ли да сме сигурни, че тези извънземни наистина съществуват?
— Аз мога да съм сигурен — отвърна Кароли д’Бранин и му смигна. Беше нисък и строен, със сребристосива коса и туниката му бе изгладена безупречно, но ентусиазираните му жестове и поведение бяха в противовес на сериозния му вид. — И това е достатъчно. Ако всички други бяха сигурни, щяхме да пратим цяла изследователска флотилия вместо твоя малък „Летец“. — Отпи от шоколада и въздъхна със задоволство. — Чувал ли си за нор т’алушите, Ройд?
Името беше малко странно, но на Ройд му трябваше по-малко от секунда, за да се консултира с библиотечния компютър.
— Чуждоземна раса в другия край на човешкия космос, отвъд световете на финдите и дамушите. Вероятно митична.
Д’Бранин се засмя.
— Не, не, не! Твоята библиотека е остаряла, приятелю, трябва да я опресниш следващия път, когато посетиш Авалон. Никакви легенди, напротив, те са съвсем истински, но са много далече. Разполагаме с оскъдна информация за нор т’алушите, но сме сигурни, че съществуват, въпреки че ти и аз никога не сме срещали подобен екземпляр. Те са в основата на всичко това.
— Разкажи ми — подкани го Ройд. — Заинтригуван съм от работата ти, Кароли.
— Кодирах информация в академичните компютри, един наскоро пристигнал пакет от Дам Тюлиан, след двайсет години в транзитен полет. Част от него беше нор т’алушки фолклор. Нямах представа колко време е отнело на тази информация да стигне до Дам Тюлиан и по какъв път е пристигнала, но това нямаше значение — фолклорът винаги е извън времето, а този материал бе изумителен. Знаеш ли, че първата ми специалност е ксеномитология?
— Не знаех. Но моля те, продължавай.
— В митовете на нор т’алуш се среща историята за волкрините. Това ме озадачи — раса разумни същества със загадъчен произход в ядрото на галактиката, които летят към галактическия край и, както се твърди, вероятно са се насочили към междугалактическото пространство, като междувременно се придържат към междузвездните бездни, никога не кацат на планети и рядко се приближават на по-малко от една светлинна година до някоя звезда. — Очите на д’Бранин проблясваха и той размахваше ентусиазирано ръце, сякаш се опитваше да покаже как волкрините прекосяват галактиката. — При това, Ройд, го правят без звезден двигател, ето къде е истинското чудо! Летят на кораби, които развиват само частица от скоростта на светлината. Ето какво прикова вниманието ми! Представи си колко са различни — мъдри и търпеливи, надарени с дълъг живот и огромни познания, необременени от нашата припряност и страст. Помисли колко са древни тези волкрински кораби!